Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Много добре знаеш какво ще каже! — озъби се Чезаре и присви очи. Помълча известно време, въздъхна, на лицето му се появи крива усмивка: — Ето ти още четиридесет, изнудвач такъв! И гледай да не ги профукаш наведнъж!

— Осемдесет долара — промълви дядо Чезаре, отправил поглед към четирите банкноти, които Майк остави на кръглата масичка в офиса му. Въздухът тежеше от миризмата на формалдехид, цигарен дим и пот. В продължение на три часа старецът беше преговарял с врагове и съюзници за спорните територии между „Ф & Р“ и Светците, които бяха обект на толкова отдавнашни вражди, че вече бяха получили името „фронтова линия“. Битките между двете банди бяха привлекли трайното внимание на полицията и днес тези територии изглеждаха доста по-малко привлекателни отпреди.

В крайна сметка споразумение беше постигнато, но не всички бяха доволни от него. Категорично отказаха да го приемат мургавият Франк Вицини от Бей Ридж, известен с прозвището „Вносителя“, както и дебелият Тони Пентанжели от Рокъуейс, който контролираше шофьорите на камиони. Двамата се опасяваха, че фамилиите им ще се разбунтуват и ще ги свалят от местата им. Неутралитет запазиха Пол Варно, който вземаше процент от всичко, което излиташе и кацаше на летище Кенеди, и Пол Матачино „Черния“, който контролираше застрахователния бизнес и имаше тлъст пай от вносно-износната търговия на Рибния пазар във Фултън, собственост на венецианския дон Енрико Голдони. Всички имаха силно влияние сред профсъюзите, а за торта като тази това беше най-важното.

Дядо Чезаре спечели битката благодарение на умението си да убеждава, както и на подкрепата на Джино Скалфа — един от най-влиятелните донове в Източен Ню Йорк, който изглеждаше като сушена риба, но всички се страхуваха от него. Когато дядо Чезаре напусна Дупката, пръв отиде да посети именно него.

Преговорите бяха тежки и напрегнати. Майк с възхищение наблюдаваше как дядо му умно се възползва от слабостите на отделните мафиоти, за да манипулира мнението им. През цялото време шеташе насам-натам и обслужваше мъжете, които дори не го забелязваха. И беше доволен, тъй като получаваше възможност да гледа и да се учи на едно сложно изкуство.

Сега най-сетне останаха само двамата.

— Отвори прозореца — рече дядо му. — Ще се издушим…

Майк се подчини и старецът шумно напълни дробовете си с чист въздух.

— Това ме прави малко тъжен — промърмори той.

— Кое, дядо? — попита Майк, наля два пръста мастика във висока чаша и му я подаде.

Чезаре вдигна чашата и загледа играта на светлината в кристалната течност.

— Този аромат прави нещата такива, каквито са — въздъхна той, опразни чашата на един дъх и добави: — Запомни го добре, Майк. Това е най-важният аромат на света… По-важен дори от женския… — облиза устните си и поясни: — Ароматът на страха, най-приятният аромат на света!

Сведе поглед към двайсетачките на масата:

— Какво искаш да правиш с тези пари?

Доволен, че не го питат за произхода на доларите, Майк побърза да каже:

— Да ги инвестирам.

— Нямаш ли банкова сметка, умнико?

— Банките са за глупаците. Аз искам да ги инвестирам при теб.

Майк понечи да налее още мастика в чашата, но старецът го спря. Изправи се, сложи си черната шапка и каза:

— Ела, искам да ти покажа нещо… — Пръстът му се насочи към банкнотите: — Вземи ги.

Дядо Чезаре обичаше да шофира. Имаше един златист „Кадилак“, модел 1959-а, който винаги беше в безупречно състояние. Разполагаше и с шофьор, но предпочиташе да кара сам. Това е едно от най-хубавите неща в Америка, твърдеше той. Възможността да шофираш. Колкото повече остаряваше, толкова повече му се искаше да кара своя лъскав кадилак. Майк подозираше, че го прави, защото това беше едно от уменията, което все още не му се беше изплъзнало.

Тази вечер тръгнаха на запад, към Шийпсхед Бей. В онези години на брега действаха няколко клуба и един луксозен хотел — „Голдън гейт ин“, които бяха любимо място за отмора на емигрантите. Може би защото близостта на водата им напомняше за Италия.

Дядо Чезаре паркира колата на обраслия с трева банкет. Слънцето залязваше, по небето с цвят на мида се стрелкаха чайки и надаваха призивни викове. Старецът отправи поглед към спокойните води на океана, отразяващи сивкавото небе.

— Красиво е, нали? — промърмори той.

Майк мълчаливо кимна.

Пръстът на дядо му се насочи към средата на залива:

— А знаеш ли колко души са там, долу, с бетонни блокчета на краката? Двайсет. Поне аз зная за толкова, но сигурно има и други… — Смехът му прозвуча като стържене на ботуши върху мокър цимент. — Видя Джино Скалфа — оня, дебелия, нали? Всяка вечер идва тук и гледа водата… Съвсем сам. Защо ли? Защото това му пречи да се увлича… Просто си спомня каква е съдбата на хора, които са станали прекалено алчни, умни и амбициозни… И е прав, знаеш… В такъв свят живеем… — Взе банкнотите от ръката на момчето и попита: — Сигурен ли си, че знаеш какво искаш от мен?