Эрик Ластбадер - Кървав сняг

— И самолетът не е мой. На един приятел е.

— Много богат и могъщ приятел. А ти какъв си — да не си неговият вицепрезидент?

На Джак това му се видя забавно, макар че в действителност тяхното положение не беше много за смях.

— Нека просто да кажем, че и аз съм вицепремиер като Ориел Йовович Батчук.

— Америка няма премиер. — Тя го изгледа още по-подозрително.

— Е, поне засега все още няма.

— Наистина ли нямаш представа кой съм и за кого работя? — попита Джак.

— А трябва ли? Ако си някой, който присъства в международните новини на вестниците, си извън моята компетенция и дори извън моя интерес.

След като един подир друг се бяха почистили в малката тоалетна доколкото могат, Джак и Аника седяха в частния реактивен самолет, докато екипажът правеше последни проверки в пилотската кабина. Капитанът беше казал на Джак, че е получил инструкции, предоставил е плана на полета на летищния персонал и, иначе казано, е готов за излитане.

— Чудех се защо беше в онзи хотел по същото време, в което и аз бях там.

— Може би ни е било писано да имаме страстна любовна афера. — Тя го каза с толкова язвителен тон, че Джак не знаеше какво да й отговори.

— Да, точно така — продължи тя със същия режещ тон. — Проследих те чак от — откъде от Америка си по-точно, господин Макклюр?

— Вашингтон — града, не щата.

След като беше показала какво мисли по въпроса и очевидно незаинтересувана от отговора му, Аника се обърна и се загледа в летището през малкия прозорец от перспекс 9 9 Търговско наименование на здрава и прозрачна акрилна пластмаса, която може да бъде използвана вместо стъкло. — Бел.прев. . Сега между тях се беше появило особено напрежение, сякаш в последните няколко минути се бяха превърнали в противници. Джак умееше необикновено проницателно да преценява характера на хората, но тази жена беше неразгадаема за него, все едно в съзнанието й имаше различни личности, всяка от които настояваше да й обърнат внимание. В това отношение му напомняше за Али.

Най-сетне тя каза с променен глас:

— Целта ми е, или по-точно беше, да проникна в Измайловската групировка и да събера доказателства срещу Арсов. Сега започвам да мисля, че някой се е почувствал заплашен от разследването ми и че са решили да се отърват от мен.

— Могли са да те изпратят в Сибир.

Тя се обърна отново към него. Петънцата в очите й станаха стоманеносиви.

— Един внезапен натиск отвън би предизвикал раздвижване във ФСБ и по този начин би привлякъл нежелано внимание към „Тринадесет“. Не, това е бил по-добрият начин да се справят с мен — да ме превърнат в изгнаник. — Лицето й стана мрачна маска. — Сега собствените ми хора ще ме преследват и най-вероятно ще ме убият.

— Заради смъртта на Милан.

— Почти съм сигурна, че вече има някой, готов да заеме мястото му — сви рамене тя. — Така стоят нещата. Сигурно си наясно, че хората като Милан — и като мен — могат да бъдат пожертвани във всеки момент.

Джак кимна.

— Случва се и в моята страна — призна той и след това, без да се замисля, добави: — Не каза нищо за случилото се в онази уличка.

В момента, в който изрече тези думи, разбра, че е сбъркал.

Аника се обърна към него. Пълните й устни бяха толкова плътно стиснати, че образуваха линия, права като хоризонта.

— Какво толкова има за казване? Двама мъже умряха, а ние сме живи. Какво очакваш да сторя, Джак Макклюр, да рухна и да се разплача на рамото ти? Имаш ли нужда да ме утешиш? Изглеждам ли като някой, който има нужда от утеха?

— Изглеждаш като човек, който не е бил утешаван често.

В хотелския бар двете с приятелката й Йелена изглеждаха толкова настроени да флиртуват — „Мислехме да пообиколим нощните клубове. Защо не се присъедините към нас?“. Но сега изглеждаше твърда като сплав от стомана и титан.

— Всъщност, когато се срещнахме за пръв път, беше по-приятелски настроена.

Той усети как след този коментар тя се успокои, прибра ноктите си и потъна в дълбок размисъл.

— Просто… — Гласът започна да й изневерява и тя се прокашля, не знаейки как да продължи. — Съжалявам, но когато съм уплашена, ставам нападателна.

Докато произнасяше последните думи, тя извърна лице, сякаш засрамена, че е показала достатъчно силни чувства, които да оставят, макар и за кратко, пукнатини в защитната й обвивка.

— Знам, че това е грозна черта на характера, но всъщност не се плаша много често… — Тя отново се обърна и леко се засмя, макар и за кратко.