Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Значи за момента разполагаме с няколко интересни сведения. Преди всичко, този човек трябва да притежава голяма власт, щом като адмирал Джъмбо напуска лагера си, за да се срещне с него.

— Не мисля, че това е достатъчно, за да установим самоличността му.

— Не е — съгласи се Мън. — Но все отнякъде трябва да тръгнем.

Той започваше да подрежда разнородните късове информация: Тери е убит. В същото време някой, когото Джъмбо познава и уважава, сключва с адмирала сделка за сметка на него и Тери. Съвпадение? Едва ли. Мън бе готов да заложи и последния си франк, че убиецът на Тери и този, който се опитва да заграби доставките им, са едно и също лице.

Който и да беше този човек, трябваше да признае, че притежава изключителна власт. Защото той не само бе убедил адмирал Джъмбо да го допусне в нещо, което по начало представлява свещена територия, но и на практика го бе накарал да работи за него. Разговорът между Мън и опиумния вожд беше предварително режисиран. Непознатият противник, за когото адмиралът работеше, явно искаше от него да изтощи Мън, да го принуди да напусне играта. Той искаше също така да разбере дали Мън подозира кой е убил Тери. Нищо чудно, че Джъмбо така гореше от желание да изпрати с него своите хора. Тяхната роля щеше да е да го държат под око, за да го очистят в случай, че твърде много се приближи до убиеца.

За пръв път Мън усети тръпка на страх да се прокрадва към стомаха му. Властта, успяла да купи адмирал Джъмбо, опиумния вожд на Девети сектор, едва ли беше нещо, с което човек можеше току-така да се пошегува.

— Изглежда очевидно — каза той, — че мъжът, заграбил нашия опиум, е същият, който е наредил да убият Тери.

— Възможно е — отвърна Могок. — Но никой не може да ти отговори на този въпрос. Не ме забърквай в тази работа.

— Ти искаш да получиш повишение, нали, Могок? Да речем, да командваш своя собствена дивизия от армията на адмирал Джъмбо?

Могок го изгледа.

— За какво говориш?

По време на целия им разговор Мън не спираше да мисли за шпионина, когото генерал Киу бе вмъкнал в лагера на Джъмбо. Той разсъждаваше така: ако наскоро не са били наемани нови хора, то Киу трябва да е подкупил някой, който вече се е намирал в лагера. Мина му през ума също, че след като все още не е разкрит, шпионинът няма защо да бяга. Стойността му беше единствено в това да стои на мястото си.

Тези въпроси се въртяха от известно време в главата на Мън и сега той попита:

— Колко благодарен ще бъде Джъмбо, ако му подарим шпионина на генерал Киу?

— Няма да е на себе си от радост — каза Могок, като се намръщи. — Но как би могъл да сториш невъзможното?

— Адмиралът притежава информация, която ми е необходима — отвърна Мън. — Искам да разбера кой е бил тук в мое отсъствие. Искам да знам кой е убил Тери Хей.

Могок се замисли.

— Смятам, че адмирал Джъмбо ще ти каже, ако му предадеш шпионина. Спомените за Ма Линг и омразата към Киу не му дават мира. — Той сви рамене. — Но, от друга страна, дали ще ти каже, или не, е чисто теоретичен въпрос. Не вярвам, че ще можеш да откриеш шпионина. Както вече ти казах, според мен той отдавна е избягал.

— Колко струва този рубин в зъба ти? — попита Мън.

Могок го докосна с показалец.

— Не знам. Може би три килограма номер четири. Защо?

Мън се усмихна.

— Искаш ли да се обзаложим на него?

Даяна донесе сведенията, които Сийв бе поискал — заключенията за смъртта на Доминик Гуарда и Ал де Кордия — в неговата стая в болницата Бийкмън.

— Виж какво — каза тя, — страшно ми омръзна да те посещавам по болници.

Сийв свали прозрачната кислородна маска от лицето си. Беше седнал в леглото.

— Въобще не знам защо съм тук. — Гласът му бе дрезгав, думите — леко нечленоразделни от подутия език.

Даяна се загледа във възпалената червена ивица на гърлото му.

— Боли ли те?

— Кое?

— Господи, невъзможен си. Знаеш ли как се изплаших?

Сийв изглеждаше почти притеснен от думите й.

— Виж, Даяна — каза той, — капитанът вече идва тук да ме кастри, защото от кметската канцелария са пратили пълномощника да накастри него. Изгубих престъпник, обвинен в серия тежки престъпления. Всичко това не ме прави особено щастлив.

— Щастлив? — повтори тя. — За бога, та ти за малко не беше убит.

Сийв се опита да се усмихне, но вместо това се получи болезнена гримаса.

— „За малко“ не се брои. Между другото, за какъв дявол беше тръгнала подир мен?

— Все някой трябва да се грижи за теб, след като ти самият отказваш да го правиш.