Эрик Ластбадер - Френска целувка

Когато дойде на себе си, Аликс не можа веднага да разбере къде се намира и дали не сънува. След това съзря сенките по тавана, почувства топлината, загърната като безценно съкровище вътре в нея. Обърна глава и видя отпуснатата до себе си фигура.

— Кристофър?

Очите му бяха затворени. Тя го докосна и почувства как тялото му се напрегна.

— Какво има? За какво мислиш? — гласът й звучеше ласкаво и нежно.

Крис я погледна.

— Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого досега. Мислех за онова, което се случи между брат ми и мен.

Аликс мълчеше, без да сваля очи от него. Тя помръдна леко встрани и профилът му се открои пред нея на фона на предизгревното небе, розовеещо зад стъклата на прозореца.

— Когато бяхме малки, баща ми ни водеше в кантората си сутринта на Коледа, за да види как отваряме подаръците си. Семейството ми винаги е имало много пари — главно парите на баща ми, който обаче беше ако не стиснат, то положително много пестелив. „На младини вкусих от мизерията на Уелс, обичаше да казва, и това ми е достатъчно.“

Аликс забеляза усмивката в ъгълчето на устните му и се почувства по-добре.

— „Достатъчно“ — продължи Крис — е била винаги една от любимите му думи. — Той се намести на дивана. — Но имаше един ден в годината, когато забравяше за нея и това бе Коледа. Подаръците му бяха разточителни, макар в повечето случаи да ни подаряваше неща, които самият той смяташе, че трябва да имаме, а не каквито на нас ни се искаше. Най-добре усетих това на една Коледа, когато бях на дванайсет години. Тери бе на тринайсет, с една година по-голям от мен. Баща ми ни подари ловни карабини трийсети калибър, сложи ни няколко консервени кутии да се упражняваме и след това ни заведе за сърни. Това беше точно по вкуса на Тери. Помня как гледаше същата година старата пушка на дядо, която татко донесе от Уелс, когато той умря. „Това е всичко, което остана от него, казваше баща ми. Ако съществува нещо като душа, то това е неговата. Като гледам тази пушка, сякаш виждам него — висок, горд мъж, изкарващ прехраната си от земята на Уелс. Има нещо достойно в това, нещо дори велико.“ Тери сигурно е разбирал смисъла на думите му, на мен това не ми се удаваше. Пушката не ми харесваше, а брат ми не можеше да откъсне очи от нея. И когато на Коледа татко ни подари карабините, той бе в стихията си, докато аз не знаех какво да правя с моята. Струваше ми се, че държа в ръцете си нещо зло, сякаш вече бях причинил страдание с нея. Не исках да ходя никъде, не исках да срещам сърна, защото знаех какво ще се случи тогава. Баща ми, както обикновено, ми се подиграваше, опитваше се да ме засрами, за да тръгна. И както обикновено, Тери нямаше понятие защо се опъвам. Той беше щастлив, защо тогава аз не бях? При него нещата винаги стояха така — татко харесва това, аз също. Ако ти не го харесваш, какво ти има? От известно време не бе валял сняг, но беше много студено. Земята бе замръзнала, боровите иглички бяха твърди като стомана. Помня, че се уморих и седнах под дърветата край пътеката.

Тогава, поглеждайки през преплетените клони, забелязах на отсрещната полянка голям, самотен елен. Търсеше храна. И досега не знам какво ме накара да опитам посоката на вятъра — татко ни беше казал, че трябва да духа от животните към нас, за да не могат да усетят миризмата ни. Защо го направих? Не мога да си отговоря. Нито защо дръпнах Тери за ръкава. Сигурен съм, че ако не бях аз, той щеше да отмине без въобще да забележи елена. Естествено, първата му реакция бе да ми каже да стрелям. Не знам защо, това страшно ме изненада и ядоса. Той продължи да настоява и когато отказах, насочи своята карабина. Аз я блъснах в ствола на едно дърво. „Леле, татко ще те убие“, каза той, или нещо от този род. И направи най-невероятното, най-непростимото нещо. Посегна, сграбчи моята пушка, вдигна я, прицелвайки се в елена и натисна пръста ми, който несъзнателно продължавах да държа на спусъка. Екна изстрел и животното се свлече на земята. Големите му очи се разтвориха широко, с израз на недоумение и болка. Тогава татко ни настигна и аз се разплаках. Никога не бях изпитвал подобна мъка и отчаяние. Господи, казах си, като гледах убитото животно, какво ме накара да го сторя? Чувствах, че аз бях натиснал спусъка, аз бях погубил този живот. Душата ми сякаш се разпадаше, превърната в пепел. И за всичко бе виновен той, моят брат. Или може би вината бе и моя, загдето го бях дръпнал за дрехата?

Изведнъж Крис се разтърси в ридания. На Аликс й се прииска да го прегърне, да спре спазмите на плача му с тежестта на собственото си тяло, със силата на волята си, но не знаеше как би го приел и това я накара да се сдържи. Когато накрая се съвзе, той каза: