Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Не мисля, че трябва да ходим в Порт дьо Шоази тази вечер — каза Сутан на Сийв. Хотелският лекар току-що беше излязъл от стаята.

— Откриването на Трангх…

— Сийв, докторът беше страшно разгневен. — Тя седна на леглото до него. — Френският ти е елементарен, така че си изтървал голяма част от разговора. Според него, въобще не е трябвало да те изписват. Всъщност, едва го разубедих да не те вкара отново в болница. Каза, че нередовното взимане на лекарствата е създало реална опасност от инфекция.

— Докторът е паникьор — каза Сийв, като се изправи. — Чувствам се отлично. Отиваме в Порт дьо Шоази, както беше решено.

В този момент телефонът иззвъня. Сутан изслуша разговора с притаен дъх. Сийв остави слушалката и се обърна към нея.

— Беше Даяна. Обади се от уличен телефон в Ню Йорк. Разбунила е гнездото на осите много повече, отколкото очаквах. Съдейки по това, което ми каза, нямаме нито минута за губене.

Сутан сключи пръсти и отиде до високия прозорец.

Когато се обърна с лице към стаята, Сийв видя, че й е трудно да диша.

— Ти беше прав, Сийв — каза тя задавено. — Няма да мога да понеса това. Изплашена съм до смърт. — Лицето й излъчваше онази тъжна, сломена красота, която човек среща в романите, уверен, че подобно ефимерно качество не може да съществува в истинския живот.

— Естествено е да се страхуваш от човек като Трангх.

Тя не отвърна нищо.

— Ще се погрижа Трангх да не може да се доближи до теб, Сутан. А и самата ти, както казваш, си добре обучена.

— Ти не разбираш — каза тя отчаяно. — Аз не желая да използвам онова, на което ме е научил Мън.

— Отговори ми на един въпрос — рече Сийв. — Щеше ли да използваш уменията си за ръкопашен бой, ако някой нападнеше Крис? Или пък мен?

— Разбира се, че щях. Но сега случаят не е такъв. Поне не за мен. Ти и Крис си приличате в едно: винаги смятате, че сте прави. Тази надменност ви пречи да виждате нещата такива, каквито са.

Сийв извърна глава така, че Сутан да види лявата страна на лицето и врата му и заедно с тях — стария белег, който започваше под ухото му и свършваше при ключицата.

— Виждаш ли това? — С ъгъла на окото си той я забеляза да се приближава към светлината. — Ще ти разкажа как го получих. Винаги съм отказвал да говоря за онова, което се случи, но сега искам да го разправя на теб. Преди години бях в Хонконг. Работех за американската Агенция за борба с наркотици. От там тръгнахме за Лаос и Бирма, към тъй наречения Златен триъгълник. Търсехме източника на един особено доходен канал за контрабанда на хероин.

Сутан идваше все по-близо, приковала очи в лъкатушещата ивица лъскава кожа.

— Отначало бяхме четирима — продължаваше Сийв. — Един загина при засада в Лаоските планини. Друг си счупи крака по време на преход. До платото Шан стигнахме двама, но и последният ми спътник беше погребан под скална лавина, предизвикана според мен от проливните дъждове. За последното не съм сигурен и до днес — може би за срутването бе помогнала и човешка ръка.

Във всеки случаи, когато се промъкнах на територията на генерал Киу, бях сам. Сега виждам колко безумно е било от моя страна да продължавам при тези обстоятелства. Какво би могъл да направи един човек срещу армията на опиумния вожд? Но аз не можех да се върна обратно. Бях оставил зад гърба си прекалено много несполуки, твърде много смърт. Да зарежа всичко, оправдавайки се с лошия късмет, щете да означава, че тези хора са дали живота си напразно.

Сутан вече се бе приближила съвсем, взирайки се в бледата плът, която минаваше по врата му като обляна от лунна светлина река.

— Едва по-късно разбрах, че не съм имал и най-малък шанс за успех, че никой от нас не го е имал още от самото начало. Благодарение на огромните си връзки, генерал Киу е получавал ежечасна информация за нашето придвижване. Самият той после ми каза, че сме му доставили голямо удоволствие. Били сме по-забавни от радиопредаване или видеокасета.

„Би трябвало да те убия, рече той, когато ме заведоха при него, както съм убил всички източни и западни шпиони, които са идвали тук да дирят моя опиум или моята смърт. Американци или руснаци, бирманци или китайци — за мен няма никаква разлика. Аз съм палач на всички раси и вероизповедания.“ Киу се засмя. Явно, както всички проповедници, и той бе влюбен в собствения си глас. Защото той беше именно такъв. Проповедник, чието учение по свой неповторим, зловещ начин беше религия, точно толкова, колкото и будизмът или християнството — със собствени богове, рай и ад. „В началото, каза ми той, беше раят. И този рай беше Шан.“ После отново се засмя.