Эрик Ластбадер - Френска целувка

Впрочем, той вдигаше скандали постоянно — истинска противоположност на общоприетата представа за спокоен китаец. Но този път беше по-различно. Не по отношение на него, а по отношение ма майката на Даяна. Тя не направи никакъв опит да защити дъщеря си от гнева на своя съпруг, както бе постъпвала винаги по-рано.

— Така и не се научи какво означава да бъде жена — редеше той вечните си упреци. — Само мисли как да се прави на мъж, как да върши работата на мъжете. Какво й става, мозъкът й ли не е в ред? Къде е чувството й за Ин и Янг?

По това, че този път майка й не каза нищо, Даяна разбра, че по свой начин тя е не по-малко разстроена от баща й заради нейната постъпка. Това я натъжи дълбоко, но не й попречи да завърши академията с най-висок успех в групата си.

Паркс я изтегли за косата и щом главата й се показа над водата, Даяна изпищя силно и продължително. Висейки така, с чувството, че корените на косата й са пламнали, тя поемаше на големи глътки въздух, прекалено заета с този първичен рефлекс, за да мисли да се освободи.

Смътно чу гласа на Паокс да произнася:

— Коя си ти? Какво правеше в къщата ми?

— Аз… аз съм нюйоркски полицай.

— Разбира се, така пише и в документите ти. — Той я разтърси и тя изпищя отново. — Смяташ ли, че съм толкова глупав, та да повярвам на тая история? Какво ще търси нюйоркската полиция в графство Съфък? Не, документите ти са също толкова фалшиви, колкото и приказките ти.

И тя отново потъна в солената вода, която нахлу в ноздрите й, отново започна своята борба за живот. Студът изсмукваше силите й. Но този път към, него се прибавяше и изтощението — не само физическо, но и емоционално. Паниката, съчетана с облекчението от това да я държат — макар и болезнено — във въздуха, а не под водата, бе сломила твърдостта й.

Сега тя с ужас осъзна, че Паркс я държи за косата не само, за да не изплува на повърхността, но и за да не потъне прекалено надълбоко.

Умирай, му бе казала тя и действително го бе мислила. Мина й през ум, че ако сега той умреше, тя нямаше да има достатъчно сила, за да се спаси и щеше да потъне като камък в чернотата под себе си. Колкото и да бе абсурдна, тази представа я изплаши, което бе достатъчно, за да й подскаже цялата отчаяност на положението, в което се намираше.

Като опитен риболовец Паркс почувства, че тя е на предела на силите си и я дръпна над водата за едно кратко вдъхване, преди да я потопи отново.

След това я изтегли обратно в лодката, смъкна превръзката от очите й и се взря в лицето й.

Даяна примигна. Пред нея стоеше мъж малко над четирийсетте, с остри черти и обветрено, загоряло лице на човек, който прекарва много време на открито. Имаше преждевременно посребрена коса, дълга като на рок звезда, и ниско подстригана прошарена брада. Беше напълно сигурна, че го вижда за пръв път.

— Добре дошла в реалния свят — каза той.

Даяна вече започваше да трепери не само от студ, но и от преживяния стрес.

— Така — кимна Паркс. — Виждам, че имаме известен напредък.

— Студено ми е. — Зъбите й тракаха толкова силно, че й бе трудно да говори.

— Коя си ти?

Тя му каза името си.

Паркс изръмжа и дръпна рязко въжето, така че тя се отлепи от мястото си и политна, препъвайки се, към парапета. Видя го да се приближава към нея и разбра, че отново ще я хвърли зад борда.

Погледна надолу към водата. Знаеше, че няма да издържи под повърхността нито секунда повече. Тогава се обърна към него и му разкри всичко — коя е, каква задача й е възложил Сийв, каза му за своето сътрудничество с Брад Уолф и за това, че бе открила двойната самоличност на Арнълд Тот — Маркъс Гейбъл. Постъпката й съвсем не изглеждаше чак толкова ужасна. По-скоро й се струваше, че изплюва бучка отрова, заседнала в гърлото й.

Но щом свърши, заля я вълна от отвращение към самата себе си и тя се свлече на земята, плъзгайки се надолу по парапета. Чувството, че е предала всичко, което някога е имало значение за нея, я накара да заплаче от яд и унижение.

Колкото до Паркс, той вече не се интересуваше от нея. Беше влязъл в кабината си и набираше някакъв номер от портативния телефон.

Даяна не откъсваше очи от гърба му. В този миг имаше само едно същество, което мразеше повече от себе си, и това беше Рийд Паркс. Именно тази омраза вля сили в изтощените й тяло и дух.

С едно-единствено движение тя стана и се хвърли отгоре му. Той трябва да бе усетил нещо, защото в последния момент понечи да се обърне. Заради това вместо с брадичката си, се удари в палубата с рамо.