Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Разказът й беше кратък, но съдържателен. Била от племето Кулин — едно от най-старите аборигенски племена в страната, обитаващо югоизточните части на континента. В Лайтнинг Ридж я довели авантюризмът и жаждата за пътешествия. Но тук открила, че не може да прави нищо друго, освен да продава тялото си. Сега вече имала достатъчно пари, за да прави каквото си пожелае. Било й приятно…

Макар да беше представителка на една коренно различна култура, родена и отрасла на другия край на света, Улф изведнъж я почувства близка. У нея се долавяше нещо от примитивността на дядо му, но тази примитивност беше далеч по-приятна, просто защото беше лишена от каквато и да било заплаха. Хареса я веднага, откликна на непосредствеността й, изведнъж разбра защо се беше възпротивил на решението на баща си да я прогони…

Говориха си, докато небето избледня й лъчите на слънцето лизнаха покривите на околните сгради. Тогава тя прибра крака под себе си и започна да му разказва за залезите. За племето й залезите били свещени, полегатите слънчеви лъчи били считани за пътеки, по които възрастните кулини поемали към смъртта и небесната шир.

Веднъж видяла това със собствените си очи. Баба й, почти столетница, умряла на свечеряване. Момичето видяло как душата й напуска тялото и поема нагоре по плътните и полегати лъчи на залязващото слънце. Изкачила се високо над птиците и планинските върхове, по-високо дори от вятъра… И оттогава насам момичето неизменно усещало присъствието на баба си в топлите слънчеви лъчи, в милувката на вятъра…

Неотразимо привлечен от разказа на момичето, Улф неусетно заспа. Там, на стълбите пред къщата на баща си.

Положително би останал в Австралия още дълго, ако не беше спешното повикване да се върне у дома. „Повикване“ напълно метафоричен смисъл — онзи, който майка му използваше, за да обясни представата си за „полет“. Една сутрин се събуди под впечатлението на съня, който му се беше присънил. Един ястреб кръжеше в небето толкова високо, че приличаше на черна точица. Спускаше се надолу бавно и постепенно, стигна пурпурните върхове на далечна планина и продължи да се снижава. Скоро наближи повърхността на алена долина, в средата на която зееше огромна пукнатина. Ястребът навлезе в нея и започна да се спуска над главата на Улф, който копаеше твърдата скала, облян в прах и пот. Момчето го погледна и веднага разбра какво се е случило…

Сбогува се с баща си на хълма в покрайнините на Лайтнинг Ридж. Яркото слънце на австралийската зима го обвиваше в блестяща мантия. Баща му го хвана за ръката — както при пристигането му, после здраво го притисна до гърдите си.

— Беше чудесно, че дойде — прошепна Питър. — Не бях се надявал на подобно щастие.

— Разбирам защо няма да се върнеш — отвърна Улф.

— Зная — промълви Питър и разхлаби прегръдката си.

За последен път Улф зърна високата фигура на баща си на входа на мината, заобиколен от приятели. До ушите му достигнаха куплетите на проста песничка — очевидно плод на остатъците от палавост, отминаващи заедно с дъха на изпитата бира…

Белия лък умираше. Последните си дни прекарваше във вигвама на Улф, стоял разпънат и готов през цялото време на неговото отсъствие. В брезента над главата на стареца беше пробита широка дупка, изнемощялото му тяло беше положено върху еленови и мечешки кожи. До него пламтеше огън, в пламъците му периодично хвърляха шепи изсушен билков чан. Това щеше да помогне на Белия лък да поеме пътя към Небето.

В Елк Бейсин беше лято, но дядо му беше плътно увит в кожи. Тялото му се разтърсваше от тръпки, сякаш беше трескав. Но на практика не беше болен, поне според това, което някой бял доктор би определил като заболяване…

— Бях щастлив — промърмори един ден старецът, извърнал глава към Улф, който седеше край постелята. — Повечето хора излизат извън себе си само веднъж в своя живот — когато го напускат… Докато моите полети ставаха редовно, всеки ден… Когато пожелаех това…

— Искаше и мен да научиш да летя, нали? — попита го Улф. Този въпрос го беше измъчвал по целия път към дома.

Белия лък дълго мълча. Очите му бяха затворени, бледото му лице наподобяваше восъчна маска. Улф сериозно се разтревожи и понечи да скочи на крака, но точно тогава устните на стареца леко се раздвижиха.

Вярно е, че исках да поемеш по моя път — прошепна той. — Доста време ми беше необходимо да разбера, че това желание е егоистично… Защото се вслушвах не в Песента на живота, а в сърцето си… Прекалено силно го желаех…