Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Аз също — въздъхна Улф. — Помниш ли как те молех да ме заведеш отново на онова място в пустинната равнина?

Устните на Белия лък се разтеглиха в подобие на усмивка.

— Всичко помня — отвърна той. — Но мислех, че го искаш, за да ми доставиш удоволствие… — Главата му леко се извърна към Улф: — Дай ръка, нека я подържа…

Улф стисна дланта, на дядо си — необичайно хладна и суха.

— Усещам твоята сила, Улф… И виждам пътя ти, водещ в друга посока…

— В коя?

— Не зная.

Но Улф беше убеден в противното — дядо му знаеше много добре какво му предстои, беше способен да види целия лабиринт на живота.

— Помниш ли пътешествието ни в Царството на мъртвите? — попита Белия лък.

— Да.

— Всяко такова пътешествие, всеки полет започва с прекосяването на един мост… Не е задължително той да бъде истински…

— Като реката…

— Да, като реката — кимна Белия лък. — Искам да направиш нещо за мен… Издигни ми един мост… Използвай две дължини конопено платно, към него, с помощта на изсушени черва, ще прикрепиш седем от моите стрели…

— Някой трябва да ми помогне — изправи се Улф.

— Не! — поклати глава Белия лък, пръстите му върху ръката на Улф се стегнаха. — Ще го направиш сам. Моят мост може да бъде докосван единствено от твоите ръце… Когато свършиш, ще го провесиш през дупката над главата ми… А сега върви! Изпълни последното ми желание.

Три часа по-късно всичко беше готово. Издуто и натежало като бременна жена, слънцето увисна над далечните планински върхове. Ветрецът, който цял ден беше раздвижвал задушния въздух във вътрешността на вигвама, бавно угасна. От напечената земя се излъчваше топлина.

— Улф — прошепна старецът. — Някога, в зората на човешката цивилизация, не е имало нужда от шамани мостчета към небето… Всеки човек е притежавал способността сам да се въздига към Отвъдното… Но времето е променило хората. Както водата променя твърдата скала… Повечето от тях са изгубили тази способност, тя се е превърнала в привилегия само на шаманите… Единствено те могат да вървят по тясната пътека между небето и земята, между времето и пространството… Днес мостовете са опасни, много опасни… Защото вече няма хармония между небето и земята, между времето и пространството… Те са разделени от бездънна пропаст получила се от израждането на човешкия род… И тя е толкова дълбока, че дори най-добрите шамани не могат да я преодолеят…

Очите на стареца се насочиха към небето над главата му, поруменяло от първите лъчи на залеза.

— Аз успях да те преведа през един такъв мост… Но нямам никаква заслуга за това… Ти премина през него благодарение на това, което е скрито в душата ти… Ето защо те помолих сам да направиш моята стълбица… Опознай това, което се крие вътре в теб, Улф. Един ден ще ти потрябва.

Отворената длан беше до Белия лък, за да склопи очите му. Полето около палатката беше пълно с индианци. Не само от племето на шошоните, но и от неговите врагове. Всички бяха дошли да засвидетелстват почитта си към този изключителен човек. Приклекнал до входа, Улф бавно оглеждаше тържествените им лица. Тишината се нарушаваше единствено от хрупането на конете наоколо и от тичането на кучетата между запалените огньове. В един момент проплака дете и това беше всичко.

Вероятно беше задрямал, усети се едва когато видя майка си да коленичи до него. Ръцете й се увиха около раменете му, устните й докоснаха бузата му. По скулите й се стичаха сълзи, очите й бяха зачервени.

Улф въздъхна и също я прегърна.

— Отиде си — тихо прошепна Отворената длан.

Но сгреши. За пръв и последен път в живота си.

— От всичко на този свят най-много мразя лицемерието! — отсече запасният генерал Хамптън Конрад.

Изглеждаше като човека от рекламния плакат за събиране на доброволци в армията — едър мъжага с квадратна челюст и загоряло лице, от което се излъчваше решителност. Сивата му коса беше подстригана по устава, в сивите му очи имаше точно толкова синьо, колкото беше необходимо, за да изглежда привлекателен и едновременно с това опасен. Но разсъжденията му нямаха нищо общо с прямотата на военните. С това се обясняваше, че едва достигнал чин бригаден генерал, той беше принуден да премине в запаса, десетина години по-рано от офицерите с подобен ранг. Но „Хам“ 5 5 Шунка. — Б.пр. Конрад не беше обикновен офицер от кариерата, нищо свързано с него не можеше да бъде наречено нормално…