Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Градът не беше нищо особено — два супермаркета, месарница и хлебарница, един хотел с находчивото име „Почивката на термитите от Лайтнинг Ридж“, два мотела, три църкви и основно училище. Имаше дори свой вестник — „Лайтнинг Ридж Флаш“, и, разбира се — клубовете за отмора и почивка, които на практика си бяха обикновени кръчми.

Питър Матсън споделяше паянтовия си дом с красиво дългокрако момиче, което едва ли беше навършило двадесет.

— Улф?

— Здравей, татко.

— Господи! — объркано промълви Питър и му протегна ръка като на стар приятел. — Страшно много се радвам да те видя!

В душата на Улф се надигна истинска буря от емоции. Обич, страх, гняв… Но най-вече момчешкото желание да бъде приет от баща си.

Питър Матсън не беше от хората, които се плашат от тежък труд и опасности, но животът в Австралия му беше предложил и двете в прекомерно силни дози. Беше оцелял след ухапване от скорпион, което беше причинило конвулсии и подуване на цялото му тяло. Спасило го бе случайното присъствие на някакъв абориген, който наложил раната с билков мехлем, собствено производство. Беше наблюдавал любовната игра на огромни отровни паяци, беше гледал как женската снася своите яйца и намира гибелта си сред лепкавите пипала на невръстното потомство. Беше страдал от палещите лъчи на слънцето и стихийните наводнения, дори беше убил един от отчаяните си колеги по съдба, решил да открадне кесийката, в която държеше изкопаните опали. Поне в това отношение имаше опит…

Груб и решителен, Матсън трябвало да доказва своите качества пред колегите си австралийци, не по-малко твърди от самия него. Те харесали тексаския му акцент и грубите му маниери на каубой, изпитвали дълбоко уважение към способността му да се бие сам срещу всички, да изпие цял галон бира, без да повърне, да развратничи по цяла нощ… Но най-много ги привличали нескончаемите истории за американските индианци, които Матсън обичал да разказва.

На практика Питър Матсън не можеше да живее спокойно извън компанията на своите груби приятели. Нуждаеше се, от техните души както другите хора от хляб и вода. Обичаше жена си и сина си, но по свой начин, на друга територия…

— Остаряването ние с теб виждаме по различен начин — каза на Улф той. — Сега все още не можеш да ме разбереш, но скоро ще ти стане ясно… Тъжно е, когато един мъж падне и вече не е в състояние да скочи на крака както преди, когато болката не си отива бързо, а остава завинаги в тялото му…

— Затова ли си я взел? — попита Улф и махна с палец към гъвкавото момиче зад гърба си.

Питър Матсън се усмихна на прозорливостта му 4 и леко кимна с глава:

— Отчасти. Всичко е временно, защото и тя знае, че мен скоро няма да ме има… След седмица, месец — това е без значение. Няма да й пука, защото е млада и е загрижена единствено за собствения си живот… — погледна го в очите и попита: — Как е майка ти?

— Грижи се за собствения си живот — отвърна Улф и баща му избухна в смях.

По-късно, обгърнати от непрогледната австралийска нощ, двамата останаха сами.

— Няма да се върнеш у дома, нали? — попита Улф.

Баща му премести клечката за зъби, направена от костица на някакво животно.

— Затова ли дойде да ме намериш чак тук? Затова ли си харчил парите на майка си?

— Харчил съм мои пари — отвърна Улф. — Работих доста време, за да събера за билет…

Питър отново премести клечката за зъби и се изправи:

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Излязоха от къщата, без да казват на момичето къде отиват. Качиха се на малък очукан камион и Питър пое към хълмовете.

— Мината ми е близо до Хълма на лунатиците — поясни той. — Купих я от момичето, което видя у дома. Тя я наследи от един мъж на име Мейджър, който си пръсна черепа, пиян като свиня…

Спряха, Питър включи електрическото си фенерче, което приличаше нагазена лампа. Небето беше тъмно и облачно, тук-там проблясваха далечни звезди.

Питър насочи светлината надолу.

— Виждаш ли къде земята се е напукала? На това му се вика свличане. Не умееш ли да откриваш свличанията, можеш да забравиш за опалите…

Входът на мината беше редом с пукнатината.

— Кръстих я „Никъде“ — промърмори Питър, докато вървяха по силно наклонения под. Стигнаха до дълбока дупка, пробита вертикално в скалата. Питър пръв се спусна към нивото на следващия тунел. Пред тях се разкри нещо като широка пещера, по-късно Улф щеше да научи, че ги наричат „бални зали“.

Питър угаси фенерчето и запали къса свещ. На стената вляво се виждаха няколко дълбоки бразди.