Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Типичен пример за това е културата на американските индианци, изчезваща по начина, по който са изчезнали стотици и хиляди преди нея…

— Но нали в училище ни учат, че обществото се гради именно върху законите? — попита Улф.

— Така е, сине — отново въздъхна Питър. — Но в крайна сметка всеки сам за себе си решава това…

— Но в какво вярваш ти, татко?

— Как да отговоря на такъв въпрос? — прошепна Питър Матсън. Очите му следяха играта на могъщите мускули по шията на коня, който кротко хрупаше трева на няколко крачки от тях. — Героят носи закона на кръста си. Без съмнение той проправя пътя на цивилизацията, но същата тази цивилизация бързо го изхвърля на бунището…

Въпреки това изявление Питър Матсън беше човек, за когото проправянето на пътя за цивилизацията бе най-важното нещо на света.

Една година след случката в замръзналата равнина Питър Матсън изчезна. Отворената длан не каза нито дума, но Улф знаеше какво се е случило. Защото получи от баща си писмо, което препрочиташе толкова често, че накрая то се разпадна в ръцете му и той се принуди да скрие късчетата под възглавницата си.

Същевременно Отворената длан никога не отбягваше въпросите на момчето, свързани с баща му. Ако в сърцето й имаше някаква горчивина, тя беше дълбоко скрита и нито веднъж не се прояви. Улф знаеше, че майка му беше обичала този мъж вероятно именно заради неспокойния му дух. И затова в любовта й се съдържаше някаква обреченост — сякаш знаеше, че един ден той ще си отиде. За нея това е било толкова неизбежно като смяната на годишните сезони. След гладната и мрачна зима винаги идва пролетта, често повтаряше на момчето тя.

Така стана и след самотната зима, сякаш безкрайно дълга след заминаването на баща му. Улф страдаше за него, но едновременно с това си даваше сметка за напрежението, заело трайно място в семейството им. Белия лък се нанесе в стаята на Питър, но нещо в него се беше пречупило. Някак изведнъж остаря, престана да се занимава с каквото и да било. Вече не дялкаше стрели, не пипна дори онези две, които Улф го помоли да облепи с пера.

Момчето беше загрижено за дядо си. Често подпитваше майка си какво го мъчи, но така и не получи ясен отговор. След завръщането си от пътешествието в замръзналата равнина Белия лък потъна в равнодушие. Улф разбираше, че това, което започна там, така и си остана недовършено. Сега Питър Матсън го нямаше, двамата спокойно биха могли да повторят опита. Но дядо му нито веднъж не предложи да тръгнат отново към солената равнина на пустинята.

Отворената длан избягваше да дава директни отговори на подпитванията, свързани с дядо му. А на един от неотдавнашните му въпроси отвърна така:

— Сред всички неща, които летят, умът е най-бързият…

Улф напрегна сили да разгадае гатанката, в съзнанието му изплува пътуването в Царството на мъртвите, което бяха направили заедно с Белия лък. Наистина бяха летели… Всъщност летяха душите им, освободени от тленната си обвивка. И товареше чудесно.

— Разбирам — каза на глас той — Но защо дядо не ме заведе отново там?

— Защото баща ти прекъсна процеса, който беше започнал между теб и Белия лък — отвърна Отворената длан. — А Белия лък не гледа на света като обикновените хора. Той се отдръпва назад и внимателно оглежда възможностите… Всички възможности. В това отношение прилича на плетачка, която може да проследи преплитането на всяка нишка вълна дори след като дрехата е вече готова…

— Искаш да кажеш, че приема нещата такива, каквито са? — вдигна глава Улф. — Че така е било писано?

Красива и загадъчна, майка му въздъхна и стисна ръцете му в своите.

— Имай търпение и сам ще откриеш какво е било писано — прошепна тя.

Това беше най-убедителният урок на Белия лък. Урок, пропит от разочарование и чувство за загуба.

Седем години бяха необходими на Улф да събере кураж и да тръгне по стъпките на баща си. А когато го откри, не можа да го познае. Това стана в Австралия, където Питър Матсън се беше заловил да копае диаманти. Зрението му се беше влошило и вече носеше очила. Работеше по четиринадесет часа на ден, а през останалото време пазеше изкопаното от крадци и мошеници. Косата му беше посивяла.

Улф го намери в Лайтнинг Ридж — мрачно миньорско градче, разположено между ниски и полегати гористи хълмове. Тук се добиваха най-красивите черни опали в света.

Пътуването до този забутан накрай света пущинак, който според географията би трябвало да принадлежи към граничните, райони на Нов Южен Уелс, беше истински кошмар. По-голямата част от седемстотинкилометровото разстояние, което го делеше от Сидни, Улф измина с попътни камиони, пътят беше черен и изпълнен с дълбоки дупки. Първото нещо, което чу, беше пронизителният кикот на кукабура 4 4 Голяма птица, населяваща южните части на Австралия. Храни се предимно с риба и се отличава с особено пронизителен крясък. — Б.пр. . Няколко месеца по-късно щеше да се натъкне на яйцата на тази птица, снесени в изоставен от термитите мравуняк. Тогава вече щеше да знае, че Австралия е пълна с дива красота…