Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— В онези времена положително сме били част от китайската раса — продължи Белия лък. — И едва ли сме се различавали съществено от преселниците, които след векове са дали начало на японската нация…

Белия лък замълча и приближи недовършената стрела до дясната ръка на Улф. Измери я от лакътя до върха на средния пръст, отбеляза си дължината с парче тебешир, после извади шнурче от юта и измери разстоянието от същия пръст до кокалчето. Прибави това разстояние към първото и така се получи дължината на стрелата. По този начин се изготвяха стрелите на истинските майстори и Улф с изненада установи, че старецът приготвя оръжието за него.

Обичаше да гледа здравите и сръчни ръце на дядо си. Макар и големи, те бяха единствената част на тялото му, от която не се излъчваше скрита заплаха. В тях нямаше нищо загадъчно — просто бяха ръце на човек, роден да работи и лекува.

Ставаше все по-студено. С всеки изминал ден Улф усещаше как ледена вълна прониква чак до мозъка на костите му. Движеше се все по-бавно и по-трудно като някаква странна двуизмерна конструкция. Белия лък сякаш не усещаше студа. Имаше дни, в които излизаше на открито дори без риза и тогава Улф с интерес очакваше да види измененията върху голата му кожа. Но такива просто нямаше и момчето неволно се сещаше за момента, в който юмрукът на стареца стопи ледената черупка на водата, а после я накара да закипи…

— Дядо, откъде имаш толкова много топлина? — попита една вечер той.

Белия лък кимна, сякаш отдавна беше чакал подобен въпрос.

— Лечебната сила на шамана има тясна връзка със силата на огъня — започна той. — А огънят е окото на слънцето, донесено на земята от Свещените духове преди милиони години. Огънят е енергия и мощ, които демонстрират своята сила по най-различни начини. А шаманът трябва да реши кой от тях е най-подходящ за целите му. — Изви глава и огледа гладката лозова пръчка. Процепът за тетивата щеше да направи в по-широкия край. Така стрелата щеше да лети в посоката, в която клончето беше расло от дънера. — В крайна сметка това е най-трудното решение за всеки шаман: кога да прибегне до помощта на огъня и по какъв начин да го стори. Същевременно той е вътре в тялото на шамана и го предпазва не само от зимния студ, но и от студа, с който идва смъртта…

Три нощи по-късно старецът вече беше направил три великолепни стрели, а на Улф му се присъни необикновен сън. Яви му се огромна мечка. Тялото й закри слънцето, а козината й беше толкова черна, че денят сякаш се превърна в нощ. Мечката научи момчето на своя език, после започна да му говори. Накрая стана и го изведе навън, сред голите заледени пущинаци. Но когато Улф се събуди, вече не помнеше мечешкия език и не можа да разбере какво му беше казал звярът. Разказа всичко на дядо си.

Белия лък се усмихна и кимна с глава.

— Време е — рече, после взе лъка и трите стрели и изведе момчето навън. Слънцето беше огромно и червено, покритата със солни кристали равнина ослепително блестеше. — Помниш ли посоката, в която те поведе мечката?

Улф махна с ръка на запад и двамата тръгнаха към залязващото слънце. На хоризонта тъмнееше Сиера Мадре — величествена и прекрасна, оцветена в пурпурно червено. Слънцето кацна на острите върхове и дискът му се изкриви, сякаш притиснат между дланите на майстор, който вае мека глина. Сенките им се удължаваха с всяка измината крачка.

Въздухът беше сух и изключително студен, търсеше и намираше всеки отвор в облеклото на Улф с прецизността на хирургически скалпел. Белия лък отново носеше леките си летни дрехи и сякаш не усещаше студ.

Колко ли е хубаво да си господар на огъня, със завист се запита Улф.

Извървяха няколко мили, после пред очите им изведнъж се появи някакво черно петно. Дори отдалеч Улф усети, че това е човек и се оказа прав.

Младежът беше три-четири години по-възрастен от Улф, тялото му безжизнено лежеше на една страна. Улф клекна до него и се опита да намери сънната артерия, както го беше учил баща му.

— Жив е, дядо — съобщи на стареца той. — Но сърцето му почти не се чува… — Опипа тялото на младежа, после внимателно го преобърна: — Няма кръв, не е ранен… По него няма дори драскотина, какво ли му се е случило?

Висок и заплашителен в светлината на залязващото слънце, Белия лък протегна ръка:

— Вземи камъка и го използвай!

Улф протегна ръка и пое камъка, гладък като майчина гръд. Моментално усети топлина, ледените тръпки бързо напуснаха костите му. Хвърли един последен поглед по посока на дядо си, после се зае за работа. Камъкът докосна три точки от неподвижното тяло на младежа — корема, сърцето и челото. При първите две докосвания Улф не усети нищо, когато камъкът влезе в съприкосновение с челото, цялото му тяло се разтърси. Очите му неволно се затвориха.