Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Натъкнах се на него на една горска поляна. Далеч на север, тъй като по нашите места тези животни почти не се срещат… Беше огромен екземпляр, с богато разклонени рога, извити като полумесец. Извърна глава да ме погледне и разтърси рогата си. Тогава видях, че те всеки миг ще паднат под натиска на новата кост отдолу… Стана ясно, че това животно се е явило в съня ми, за да ми подари своите рога, от които да направя лък…

Старецът седеше с кръстосани крака, в устата му димеше дълга кокалена лула. Сгушен до него върху одеялото, Улф с удоволствие вдишваше ароматния дим, очите му бяха насочени към синкавите облачета, над които главата на дядо му стърчеше като горд планински връх над буреносни облаци. Спеше му се, очите му лепнеха. Думите на дядо му, изричани на напевното наречие на шушоните, имаха въздействието на приспивна песен.

— Моят баща беше голям майстор на лъковете — продължи старецът. — А аз усвоих тънкостите на занаята още преди да се науча да говоря… Знаех, че най-важната операция е варенето на рогата, а не тяхното отрязване. Врялата вода изсмуква костния мозък и ги прави еластични. Ако в кухините им остане дори незначителна част от него, костта става крехка и чуплива, направеният от нея лък няма да издържи дълго. Освен това рогата могат да получат желаната дъгообразна форма само във вряла вода…

На пръв поглед изглежда просто, но на практика не, е така. Малцина са майсторите, които могат да направят добър костен лък. Защото врялата вода има и отрицателни качества — тя отнема от желатина на костта и рогата стават чупливи. Баща ми използваше комбинация от билки, които пускаше в казана и които не позволяваха на желатина да се втвърди. И до днес нямам представа какви са били тези билки, но въпреки това успях да си направя лък.

Замълча и любопитството на Улф се пробуди.

— Но как го постигна? — попита той и сънят отлетя от клепачите му.

— С помощта на топлината — отвърна старецът, протегна ръка и го изправи на крака.

Излязоха навън. Небето беше ясно, а студът — ужасен. Луната грееше толкова ярко, че оставяше впечатлението за изкуствено запален факел. Земята беше замръзвала.

— Сега ще видиш как — промълви Белия лък и коленичи на брега на скования от лед поток. Сви пръсти в юмрук и го стовари върху леда.

Ръката на Улф, потънала дълбоко в широката мазолеста длан на стареца, изведнъж усети странно потръпване. Рязко я издърпа, сякаш се беше изгорил. Въпреки това изпита нещо необичайно и страшно — нещо, което му се беше явявало единствено сред кошмарите на съня…

Очите му се заковаха върху мястото, на което юмрукът на Белия лък беше влязъл в съприкосновение с леда. Оттам бликна струя вода, няколко секунди по-късно започна да се издига и пара… В леда зейна широка черна дупка…

В онзи далечен следобед Улф спа дълго. В съня си виждаше Белия лък и неговите чудотворни способности, чуваше напевната песен на живота, която беше всичко…

Почвата в пустинната равнина беше твърда като бетон. Като улиците на града, в който години по-късно щеше да се озове Улф. На хоризонта, сини и неясни като мираж, се очертаваха контурите на планината Сиера Невада. Тук беше опасно, в града също… Някъде трябва да има връзка между тези опасности… Вероятно там, в дълбините на помръкналото му съзнание…

— Ние не сме се родили тук — каза Белия лък. Двамата с момчето се бяха настанили пред шатрата, опъната сред необятната пустош, всичко наоколо беше замръзнало под ярките лъчи на луната. — Като казвам ние, имам предвид всички индиански племена. Нашата фамилия, доколкото духовете ми показват нейните корени, се е появила някъде в Азия, а дотук е стигнала след тежък и продължителен преход през сибирската тайга. По онова време Беринговият проток не е съществувал, Америка и Азия са били един общ континент. На мястото на днешния проток е имало множество езера, замръзнали през по-голямата част от годината. Дедите ни са ги прекосили и са навлезли в Аляска. Но не са спрели там, а са продължили да се придвижват на юг. Често се питам какво ги е тласкало, защо не са се установили никъде… Може би това са били безкрайните ледове… Дори духовете нямат точен отговор на този въпрос. По всяка вероятност ще разбера всичко едва след като премина в Отвъдното…

Пръстите му сръчно увиваха влажни животински черва около острия връх на една стрела. Беше направена от излъскана до блясък пръчка от дива лоза — любимото му растение за стрели, което беше толкова гъвкаво и здраво, че не се чупеше, дори когато отгоре му се стовареше цял бизон…