Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Улф и Отворената длан положиха припадналия Питър Матсън на одеялото. Белия лък коленичи до него, в ръцете му се появиха две пера от сокол. Едното сложи върху гърлото на пациента си, другото — на корема. После бавно започна да ги движи нагоре-надолу, като тихо си припяваше.

Едното перо рязко се спря на корема на Питър Матсън, второто се присъедини към него и застана напреко.

— В стомаха му има отрова — промърмори Белия лък. — Сега трябва да побързаме, иначе ще умре.

С помощта на втечнено индиго очерта мястото, на което се допираха върховете на перата. Получи се кръгче, в средата на което постави малък, добре огладен камък. После започна да пее протяжен псалм, въздухът потрепна от мелодията. Не след дълго камъкът се сгорещи и почервеня, сякаш беше жив въглен в огнището.

Белия лък им направи знак да повдигнат главата на Питър Матсън и да отворят устата му. Притисна езика му с парче изсушен език на бизон, в ръката му се появи дълга куха цев, увита в сухи, боядисани в тъмносин цвят черва. Пъхна единия й край в устата на Питър и внимателно започна да я вкарва в гърлото му. Когато тръбичката потъна почти изцяло, той захапа другия край и започна да смуче. Скоро тръбичката се изпълни със слузеста течност, Белия лък я измъкна от гърлото на Питър и изтръска съдържанието й в чинийката, която донесе дъщеря му. Повтори операцията седем пъти, после помириса тръбичката и доволно кимна. Взе соколовите пера, сведе глава към гърдите си и запя нов псалм. Перата кацнаха на одеялото редом с кухата цев. Камъкът, вече напълно изстинал, напусна корема на Питър Матсън. В средата на кръгчето се виждаше червен белег, който Матсън щеше да носи до края на живота си.

Белия лък се облегна назад и уморено въздъхна.

— Сега ще спи — рече. — Отровата напусна тялото му. Тя е същата, която белите използват срещу народа ни… Съдържа се в храната… Ще поспи и ще се оправи… — Не каза нищо повече, но години по-късно Улф осъзна горчивата ирония на онзи миг.

Мълчанието се проточи дълго, после Белия лък се обърна към Улф:

— Повиках духовете на Природата и те дойдоха… Ето това е Законът… Видя го със собствените си очи, нали?

По онова време много от чертите на характера на Белия лък бяха загадка за Улф. В крайна сметка той стигна до заключението, че дядо му нарочно се представя в тази светлина по свои, съвсем лични и вероятно егоистични съображения.

Един ден Белия лък повика момчето и каза:

— За известно време ще живееш при мен. Майка ти е съгласна. — За бащата, както винаги, не отрони нито дума. В очите му Питър Матсън беше един неверник и нищо повече. — Ще заминем, но първо искам да ти разкажа една приказка. Живяло някога едно момче. Нямало приятели, тяхното място заемали планините и реките, небето и гората. Момчето се чувствало самотно, мечтаело да си намери компания. Един ден излязло да бере лешници и ягоди в близката гора и изведнъж дочуло плач.

Изтичало по посока на звука и открило един сокол, паднал в прахта със счупено крило. Момчето приклекнало до него и се опитало да го погали, но соколът за малко не отхапал пръста му. Започнало да му говори и птицата постепенно се успокоила. В крайна сметка му позволила да я вземе и отнесе по-далеч от лъчите на палещото слънце.

Настанили се под сянката на едно дърво и момчето започнало да оказва първа помощ на птицата. Отначало й дало вода, после й предложило лешници. Соколът е месоядна птица и не си пада по лешниците, но този все пак приел храната. После момчето се заело да майстори шина за счупеното му крило.

Не след дълго соколът оздравял. Обладан от могъщ авантюристичен дух, той не бил в състояние да живее затворен. И повел момчето на далечно пътешествие. Напуснали родната долина, прекосили суха равнина, покрита със солни кристали, после поели по могъщите склонове на висока планина. Същата, която момчето наблюдавало от колибата си и за чиято тайнствена синева мечтаело от години.

Приближавало се към върха и душата му пеела. Смятало, че това пътешествие е достойната награда за спасения живот на сокола.

На голия връх стърчало самотно дърво с дебел ствол и извити от бурните ветрове клони. Момчето прегърнало дънера, имало чувството, че най-сетне е открило отдавна изгубен роднина. Соколът напуснал рамото му и кацнал на най-високия клон. Завъртял глава и се огледал, после надал остър прощален крясък и литнал в небесния лазур.

Момчето пуснало дънера, присвило очи и проследило полета му. Имало отлично зрение и дълго време било в състояние да наблюдава спираловидното издигане на птицата. Соколът летял право нагоре, сякаш следвал пътя на невидим тунел, на момчето му се струвало, че ще пробие синьото небе и ще изчезне отвъд него. Най-накрая птицата се стопила в далечината. Единствено свидетелство за присъствието и били три пера, които бавно се спускали към дървото. Момчето ги взело и ги затъкнало в гъстата си черна коса. Изминали много години, момчето се превърнало в мъж. Създало семейство, родили му се деца. Перата на сокола се превърнали в свещен талисман, с тяхна помощ цялата фамилия на някогашното момче усвоявала тайните на света, усещала могъщата хармония между небето и земята…