Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Хана успя да го спаси от разруха. Останалото свърши упоритата работа върху създаването на Оракула.

— Какво мислиш за моята съпруга? — попита я той в една дълга и безкрайно тежка нощ.

Очите на Хана бавно се спряха върху лицето му.

— Още от първия ден на брака всеки от вас заживя свой собствен живот — отговори тя с характерната си болезнена прямота.

— Наистина ли бяхме толкова отчуждени?

— Ти пожела така.

— Не — бавно поклати глава той. — Не съм искал това, не може да съм го искал.

— Изглежда забравяш, че винаги си получавал това, което искаш, Южи-сан.

Той се замисли за момент, пръстите му стискаха топлата й, меко пулсираща длан.

— Но тя беше много красива, нали?

— Красотата е завеса, която прикрива истинската душа на човека — отвърна Хана.

— Разкажи ми нещо за този начин на живот, ти по-добре го познаваш.

— Едва ли може да се изрази с думи — поклати глава Хана. — Но това няма значение, тъй като ти прекрасно знаеш за какво става въпрос.

— Това е моето проклятие.

— Защо наричаш прозорливостта си проклятие?

— А нима не е? — горчиво се усмихна той. — Защо ми е тази прозорливост, след като не предвидих смъртта на сина си, а след това и на съпругата си? Не мога да виждам в бъдещето, не мога и да го предскажа… Понякога виждам известни комбинации, които ми помагат да се ориентирам в бъдещето, и това е всичко. Не разбираш ли, че подобни усещания могат да те подлудят?

— Ако можеше да видиш живота си — от люлката до смъртта, но в обратен ред, вероятно наистина ще полудееш — отвърна тя. — Най-вероятно ти просто си объркал понятията и не знаеш как да тълкуваш дарбата си…

— Какво искаш да кажеш?

— Представи си, че настоящето не е един „отделен миг“, както го дефинираш ти, а комбинация от безброй възможности, които експлодират едновременно за стотна от секундата. В този кратък миг пред теб блясват безброй пътища, всички напълно логични в своята убедителност. Ако започнеш да вникваш в тяхната логика, те вероятно ще започнат да ти се струват напълно смислени.

— Не разбирам.

— Още е рано, но ще дойде време, когато ще ме разбереш…

Какво би направил без нея? Южи разтърка очи и хвърли поглед към стенния часовник. После грабна палтото си и излезе. Скочи в БМВ-то, което чакаше пред входа и кратко заповяда на шофьора: — Каран към Хана!

Когато Улф пристигна пред старата тухлена сграда на Шеста улица-Изток, непосредствено след авеню „С“, чиято фасада беше плътно покрита с нецензурни надписи, над града вече се свечеряваше. На партера имаше магазин за бельо, над който гордо светеше фирмата му, изписана на френски:

LE MORT C’EST MOI 3 3 Смъртта — това съм аз. — Б.пр.

Страхотно, въздъхна Улф и надникна през решетките. Изложените на витрината стоки бяха черни и сякаш скроени за чудовището Франкенщайн. Вътре не се виждаше жива душа. Вероятно магазинът беше фалирал, тъй като едва ли ще се намери човек, който да носи подобно бельо. Всъщност кой знае…

Натисна газта и зави в пресечката. Излезе на Пета улица-Изток, зави на север и се озова на Шеста-Изток. Отби до тротоара и изгаси двигателя. После слезе от колата и внимателно тръгна обратно.

Прозорците на апартамента, който според Маун би трябвало да принадлежи на Шика, бяха ярко осветени. Улф внимателно се промъкна във входа, отвори ключалката с помощта на малък шперц и тихо влезе.

Входният вестибюл беше осветен от петнадесетватова крушка, гола и оплюта от мухи. Ъглите тънеха в мрак, вонеше на урина и фекалии. В основите на стълбището се беше свила стара и проскубана немска овчарка, поразена от тежка форма на краста. Изплезила навън дългия си розов език, тя усърдно ближеше лапите си. Главата й отскочи нагоре, блестящите кафяви очи се заковаха върху фигурата на Улф. Ноздрите й леко потръпнаха, после главата се наведе надолу и езикът поднови работата си с ритмично пляскане.

Улф прескочи кучето и пое по мръсното стълбище. Перилата бяха лепкави, стената на първия етаж беше изпъстрена с тъмни петна, очевидно от кръв. На кого ли са счупили главата тук, запита се Улф.

На етажа имаше само две врати и това беше странно за такава голяма сграда, в която би трябвало да има доста повече апартаменти. Надникна през мръсния прозорец, от който се излизаше на аварийна стълба от ръждясало желязо, после бавно прокара ръка по грубата замазка на стената. Ясно си личаха местата, на които е имало врати. Въпреки мръсотията долу, някой очевидно беше решил да хвърли парите си за ремонт…