Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Отби се при Ричардс Кавалера, който сбито докладва за хората, търсили го по време на краткото му отсъствие. Сред тях не беше името на главния патолог Харисън, чието обаждане наистина очакваше с нетърпение. Позвъни в Съдебна медицина, но оттам му казаха, че Харисън е извън сградата и скоро ще се върне.

Прекоси задръстения с мебели коридор и се насочи към душа, монтиран в мъжката тоалетна по негово настояване. Оказа се, че и тук боядисват. Господи, цялата сграда е задръстена от бачкатори, раздразнено си помнели Улф. Явно Хейс Уокър Джонсън е решил да покаже авторитет.

В тоалетната имаше само един бояджия — дребен, но як японец с изваяно тяло на борец, кацнал на върха на оплескана с боя стълба. Работния си комбинезон беше облякъл на голо, под него помръдваха здрави мускули. Посивялата коса и дълбоките бръчки по лицето свидетелстваха, че е доста по-възрастен от колегите си, но тялото му беше стегнато като на младеж. Той кимна на Улф и продължи да полага мазилка по тавана. През цялото време на къпането си Улф чуваше как парчета хоросан тропат по широкия плат, опънат върху черно-бялата мозайка на пода.

Подсуши се, отвори шкафчето си и започна да облича чисто бельо. Очите му не изпускаха стегнатата фигурка на японеца. Господи, едва ли някога ще мога да гледам нормално тези хора, въздъхна в себе си той.

— Отдавна ли работите в ремонтната служба на полицията? — подвикна.

Бояджията прекрати работата си и погледна надолу.

— Не, отскоро… Има ли някакъв проблем?

— Откога по-точно? — настоя Улф.

Японецът остави шпаклата, слезе от стълбата и избърса ръце в комбинезона си.

— Питате, защото съм японец, нали? — извърна се за момент и изтръска прахта от себе си. — Е, вече съм свикнал… Не ми е особено приятно, но ще трябва да се примиря… Иначе няма да мога да живея в Америка.

В съзнанието на Улф се появиха спомени от далечното детство, мерна се лицето на майка му. И изведнъж се засрами. Разговорът с Шипли го беше направил параноик. Нима е забравил колко лесно става това, когато човек контактува с агент на тайните служби? Даде си сметка и за нещо друго — този разговор беше събудил в душата му дълбоки страхове. Нищо чудно, че навсякъде вижда шпиони… Ще трябва да се контролира.

— Извинете — рече. — Просто ми беше любопитно…

Бояджията отърка длани в крачолите на комбинезона си, главата му леко се наклони.

— Ще имате ли нещо против, ако продължа да работя?

— Моля — рече Улф и хвърли мокрите кърпи в телената кошница зад вратата. — Няма да ви преча, веднага си тръгвам.

Върна се в залата, леко смутен от предчувствията, които размътваха съзнанието му. Насреща му се изпречи Ричардс Кавалера.

— Добре, че още сте тук, лейтенант — задъхано каза тон. — Тони се обади, че е открил черния понтиак.

Тони Пелтека ги чакаше на един от речните пристани в близост до Четиридесет и трета улица-Запад. Мътните води на Хъдзън лениво се плискаха около прогнилите колове, от тях се излъчваше противна миризма на сяра. Нежните снежинки изчезваха в жълтеникавата мътилка, която приличаше по-скоро на киселина, отколкото на вода.

Порутените сгради зад гърба им, изоставени на произвола на съдбата от години, бяха населени с мръсни и кресливи емигранти, отдавна забравили красивата си „американска мечта“. В тях нямаше отопление и електричество, тъй като по силата на една разпоредба на общинската управа преди години бяха обявени за опасни за живеене. И съответно се бяха превърнали в убежище за бездомниците, в още една язва в снагата на огромния град. А сякаш за да докажат своята непригодност дори в очите на най-отчаяните, покрай стените им бяха струпани колиби от ламарина и картон, задръствайки напълно тесните улички. Районът, допринесъл за превръщането на Ню Йорк в главното морско пристанище на Източното крайбрежие преди години, днес тънеше в невероятна мизерия. Пред разбитите входове горяха огньове, дупките на мястото на вратите и прозорците зееха мрачно, придавайки на цялото място атмосфера на пещерно селище…

Тони Пелтека ги заведе до края на прогнилия кей, където клечеше черното туловище на понтиака, модел 1987 година. Вътрешността на колата беше напълно унищожена от огъня, боята по покрива се беше напукала.

— Май някой се е погрижил да й драсне кибрита, след като са я зарязали тук — промърмори Пелтека и насочи лъча на фенерчето си към унищожения автомобил.

— Сигурно са шибаните наркоманчета — изръмжа Ричардс Кавалера и също включи фенерчето си.