Эрик Ластбадер - Черният кинжал

За момент остана неподвижен, ушите му ловяха всички звуци, които изпълваха старата сграда. Винаги беше важно да си запознат с обичайните за околната среда шумове — така по-лесно откриваш новите, които крият потенциална заплаха…

Пристъпи към вратата на апартамента на Шика и залепи ухо за ключалката. Отвътре не се чуваше нищо. При нормални обстоятелства просто би позвънил, а за прикритие спокойно би могъл да използва легендата, която предложи на Маун. Но след пътуването си до Вашингтон, след като вече беше зърнал Шика в компанията на Водния паяк и особено след като откри част от дантелите й в изоставения понтиак, той не можеше да си позволи това.

Не искаше да се изправи фронтално срещу нея, тъй като беше напълно възможно да се окаже, че именно тя е била шофьорът, подсигурил бягството на Сума с черния понтиак. Или, не дай Боже, тя да е тайнственият убиец, отнел живота на Джуниър Руиз и Аркильо… И в двата случая тя щеше да знае с кого има работа, а ако е отговорна за двойното убийство — той няма да усети никакво насочващо лъчение… Бавно се отдръпна назад. Пътят му не минаваше през тази врата, трябваше да търси друг.

Долепи ухо до вратата на съседния апартамент. Отвътре се чуваше монотонно парче на Скини Пъпи, усилено докрай от стереото на наемателя. И тук няма да стане, въздъхна в себе си Улф.

В същия момент откъм стълбището се разнесе неясен шум от стъпки. Улф отскочи до стената, в ръката му се появи револвер. Опита се да улови някакво излъчване, но не успя. Сума?

Приклекнал с насочено напред оръжие, той извика в паметта си лицето на Сума, пред очите му отново проблеснаха черните, бездънни като планинска пропаст очи на Водния паяк. Примигна и насочи цялото си внимание към черната дупка, от която щеше да се появи неканеният посетител. Пръстът му бавно обра луфта на спусъка.

Хайде, мръснико, покажи се! Ела тук, горе, за да ти продупча бандитското сърце!

Миг по-късно в полезрението му се появи старият пес. Очевидно единият от задните му крака някога е бил лошо счупен, кучето тежко накуцваше. Кафявите очи се втренчиха в Улф, езикът изскочи и облиза дулото на служебния револвер.

От гърдите му се откърти дълбока въздишка на облекчение, на устата му се появи крива усмивка. Прибра оръжието и се залови за работа. Отвори прозореца, който водеше към аварийната стълба, и предпазливо пристъпи в мрака. За момент остана неподвижен, вслушвайки се в могъщото дихание на града. Струваше му се, че е изправен пред невидим великан с разплута плът, чието сърце обаче продължава да тупти. Дори в мига на смъртта има живот, помисли си Улф.

По ръждясалите стъпала се беше събрал плъзгав мокър сняг, трябваше да внимава. Температурата се беше понижила значително, от устата му излитаха гъсти облачета пара.

Насочи вниманието си към двойните френски прозорци на Шика. Това, което от уличното ниво беше взел за щори, на практика се оказа матираща боя, нанесена направо върху стъклата. Тя пропускаше достатъчно светлина, но вътрешността на апартамента си оставаше пълна загадка. Протегна се напред, стъпи на перваза и внимателно започна да проверява прозорците. Първите три бяха залостени, но четвъртият се оказа леко открехнат. Ръката му предпазливо го побутна. Прозорецът се отвори, без да издава никакъв шум. Тялото на Улф се стегна, гърбът му се сви, миг по-късно вече беше вътре.

Стаята беше тъмна. Отначало не чуваше нищо, после до слуха му бавно се промъкна монотонно боботене. Сякаш някъде наблизо работеше мотор на компресор. Пристъпи навътре с безкрайно внимание. По-скоро усещаше, отколкото виждаше безформените очертания на мебелите, всичко в стаята беше покрито с чаршафи. Така правят хората, когато заминават за дълго или пък се готвят за ремонт. Внимателно повдигна крайчеца на близкия чаршаф. Отдолу се показаха увити железа, покрити с късчета черна дантела. Нови скулптури чакаха своето раждане.

Внимателно, рече си той. Бъди търпелив.

Промъкна се към вратата. Оттатък беше дневната, празна. Стените бяха голи, с изключение на тази срещу вратата. На нея беше окачена голяма картина в тежка, позлатена рамка. Отдолу имаше плочка с името й — „Салон на Рудез Мулен“. Улф не можеше да свали очи от еротично привлекателния сюжет на полуголите парижки проститутки, очакващи с желание и сякаш с нетърпение поредната порция разврат. В композицията се долавяше някаква особена хуманност. За пръв път виждаше проститутки, изобразени като нормални човешки същества, никога досега не беше си представял, че в един и същи образ могат да съжителстват майчинството и скандалната полова разюзданост. Това беше истински морален парадокс и именно той правеше картината неотразимо привлекателна. Най-накрая очите му се спряха на подписа в ъгълчето на платното: Анри дьо Тулуз-Лотрек. Пресвета Майко, възможно ли е това да се окаже оригинал, смаяно се запита Улф. Пристъпи да разгледа подписа отблизо, но не беше експерт. Ако е оригинал, каква ли ще е цената му? Милиони? Стотици милиони? По-скоро второто… Напусна дневната с нежелание, но го чакаше работа.