Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Радвам се да те видя отново, синко — рече. — Виждам, че се гордееш с мен.

Улф механично стисна протегнатата ръка на баща си. Но тялото му бе пронизано от разкъсваща болка, зъбите му изтракаха. Опита се да дръпне ръката си, после очите му се облещиха от ужас. Кожата на баща му се напука и започна да се рони, под нея мърдаха хиляди бели червеи, потънали дълбоко в разкапващата се плът… После и червеите изчезнаха. Остана един гол скелет, черепът подигравателно се хилеше насреща му. Блестящите челюсти се отвориха широко, после звучно хлопнаха.

Улф рязко дръпна ръката си, образът на баща му бързо започна да се разпада. Труповете на гротескните влечуги изчезнаха. Остана единствено Достопочтената майка, черният кинжал в ръката й беше готов за действие.

Озовал се на колене, той откри, че не може да си поеме дъх. Главата го болеше ужасно, но въпреки това си даде сметка, че жената насреща му вече започва да изчерпва безспорно богатия си арсенал. Всичките й оръжия бяха подчинени на една-единствена цел: постигане на пълен шок. Очевидно това беше методът, чрез който парализираше жертвите си, преди да изсмуче живота от тях.

Направи огромно усилие на волята и съзнанието му се прочисти. Нямаше я Шика, нямаше го баща му, нямаше ги отвратителните влечуги. Всички те бяха халюцинации, сътворени да попречат на трезвия разсъдък. Освобождението обаче не беше лесно — Достопочтената майка притежаваше умението да придава максимален ефект на халюцинациите. Улф си даде ясна сметка, че разполага с няколко броени секунди. Въздухът пред очите му затрептя, приемайки контурите на поредната халюцинация. Не беше сигурен, че ще преживее и нея…

Вглъби се в себе си, душевните му сили без остатък се насочиха към извора на чудодейната дарба, бликащ дълбоко в изтерзаната му същност.

Освободена, могъщата му „макура но хирума“ се стрелна нагоре като черна светкавица, прониза духа и тялото му, запълни до крайност атмосферата на зловещата стая. Раната му се затвори още при първия й полъх, но черната светкавица не спря. Стрелна се по посока на черния кинжал в ръцете на Достопочтената майка — готов за нанасяне на удар. Изтръгна го от пръстите й и го натроши на хиляди късчета, блестящи като самородни диаманти…

Улф усети как Достопочтената майка се опитва да концентрира своята „макура но хирума“ в отчаяно усилие да се защити. В мозъка му лумна ослепителен пожар, хиляди разсърдени стършели забръмчаха из стаята. Но вече беше късно. Лишена от магическата мощ на черния кинжал, тя започна да губи човешки образ. Улф втрещено гледаше как тялото й се превръща в някаква безформена маса, лишена от крайници, от кожа и кости… В следващия миг пред очите му помръдваше отвратително кълбо — нейната все още жива лудост.

Кълбото се гърчеше и стенеше, в един кратък миг Улф успя да зърне бъдещето, което неминуемо щеше да настъпи, в случай че тази лудост беше успяла да победи. И душата му изстина.

После златистото кимоно избухна в пламъци, избродираните върху него чудовища нададоха отчаяни предсмъртни писъци.

Собствената му „макура но хирума“ избуя, постигнала абсолютна власт. Той насочи могъщия й сноп в сърцето на отвратителното същество и здраво го стисна. Достопочтената майка нададе животински рев, безформената маса, която доскоро беше тялото й, отлетя назад, пръсна стъклото на прозореца и изчезна.

Улф изтича и погледна навън. Тялото на Достопочтената майка се беше набучило на острия връх на голямата скала в средата на градината. В полумрака на нощта гледката наподобяваше някаква налудничава сюрреалистична картина. После луната изскочи иззад черните облаци и всичко дойде на мястото си. Това, което доскоро е било гръбначният стълб на стройна и красива жена, сега лежеше прекършено на две от острия връх на скалата, остатъците от тялото й бяха не по-малко натрошени. Камъкът тъмнееше от лепкава кръв.

Изтощен до смърт, Улф се хвана за дървената рамка на прозореца. В главата му ехтеше оглушителен камбанен звън.

Не затваряй очи! , обади се внезапно онзи глас дълбоко в душата му.

И той отново го послуша.

Шика прибра Улф на носилка в къщата на Минако. На майка си обясни, че той няма нужда от болнично лечение, а от пълна почивка.

Видяла ги заедно, Минако разцъфна в щастлива усмивка. Вече знаеше, че Достопочтената майка е престанала да съществува. Усети го с червата си, сякаш някой най-сетне беше излекувал острото им възпаление. Настоя да настани Улф в собствената си спалня и лично се погрижи да му създаде максимални удобства.