Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Имаше нещо особено в тази експозиция на механични играчки. Може би защото всички имитираха хора… Лицата бяха безизразни, сякаш очакващи заповедите на своя генерал, ярките цветове блестяха ослепително на студената луминесцентна светлина. Улф имаше чувството, че всеки момент ще прозвучи отривиста заповед и миниатюрната армия ще оживее.

Пристъпи внимателно по черно-белите, стерилно чисти плочки. Наведе се зад масивен черен скрин и потърси скрития бутон. Шика му беше обяснила как Минако е отмествала тежката мебел без никакви усилия. Скринът покорно се плъзна встрани, разкривайки вратата с двойния феникс. Сложи длани върху перата по гърдите на митичните птици и силно натисна. Вратата се отвори.

Улф предпазливо влезе в стаята на Петте сенки.

И моментално видя Шика. Голото й тяло висеше безжизнено на примка, преметната през дебелата носеща греда на покрива, и релефно се очертаваше на фона на широкия прозорец в дъното. Главата й беше сведена към гърдите, влажната от пот коса висеше на една страна, от десетките, а може би и стотици прорезни рани по тялото й капеше кръв…

От устата на Улф се изтръгна див вик, съзнанието му блокира от шока.

Точно на този шок разчиташе Достопочтената майка. В състояние на шок човешкият организъм блокира своята сензорна система, а умът отказва да възприеме сигналите, идващи от околната среда.

Тялото на Улф отлетя назад, издухано от горещ черен вихър, стовари се с огромна сила върху облицованата с дебели кедрови дъски стена и остана там, приковано като пеперуда в буркан.

— Колко загадъчно нещо е мозъкът — промълви Достопочтената майка. — С течение на времето овладях тайнството на живота и смъртта, но съм безсилна пред загадките на човешкия мозък…

Улф механично отчете присъствието й, но ужасът, увиснал над главата й, беше толкова огромен, че почти не й обърна внимание. Това също влизаше в предварителния план.

— Признавам, че бях доста изненадана от способностите ти, позволили да се справиш с Йошида… В крайна сметка самата аз съм го отгледала, научила съм го на всичко необходимо, тренирала съм го… Но ти го уби и сега ще понесеш своята отговорност за смъртта му. А също и за смъртта на Шика…

Пристъпи напред и той забеляза златистите нишки в кимоното й. Сред тях, в червено и черно, бяха изкусно избродирани митични чудовища…

— Някои хора от „Тошин Куро Косай“ са склонни да те възприемат като заплаха за своето съществуване — злобно се усмихна тя. — Докато аз те възприемам като шанс, който се появява само веднъж в живота… Затова няма да те убия.

— Какво говориш? — промърмори той. — Вече опита какво ли не, за да ме премахнеш!

— Имаш предвид лекарството, с което намазах ножа на Сума, нали? Грешиш. То имаше целта да те омаломощи, да потисне войнствения ти дух, за да мога да те поема… Но ти хвана ножа с гола ръка и количеството на лекарството в кръвта ти стана прекалено голямо… — главата й бавно се поклати, очите й не се отделяха от неговите. — Истинската заплаха за живота ти е Минако. Зная, че не ми вярваш, но ако някак си успееш да се измъкнеш от тази стая, тя ще те чака отвън, готова да те унищожи. Всъщност това е напълно логично. Единственият начин да излезеш жив оттук е аз да съм мъртва… Тогава тя ще получи точна представа за твоята сила и ще вземе съответните мерки. Нима не виждаш това, Бяло петно? Ти ще бъдеш по-силен от нея и това те обрича на смърт.

Опасността се крие в живота, а не в смъртта.

Предсказанието на Оракула се оказа абсолютно точно.

Очите на Достопочтената майка го гледаха с обич и внимание, усмивката й стана още по-широка, хватката й — по-здрава. Улф направи опит да сложи мислите си в ред, но логичната им постройка беше нещо като бягане сред подвижни пясъци, а вероятно и смъртоносно като тях , обади се гласът в главата му.

— Разбира се, има само един начин да се провери силата на твоята дарба — продължи Достопочтената майка. Изправена на сантиметри от него, тя стоеше толкова тихо, че до ушите му достигна зловещият звук на кървавия капчук от многобройните рани на Шика. Дали все още е жива, мрачно се запита Улф.

— Само един начин.

В помещението настъпи някакво странно раздвижване, горещ облак докосна лицето му, после в съзнанието му изплува черен кинжал, изящен и опасен като хирургически скалпел.

— Точно така — промълви Достопочтената майка. — Това наистина е скалпел. С негова помощ ще направя дисекция на мозъка ти и ще изтръгна оттам твоята уникална „макура но хирума“. Трябва ли да ти покажа костите на всички преди теб, сполетени от същата съдба? Знаеш, че мога да го сторя. Мога да ти покажа и количеството на тяхната „макура но хирума“, преминало в моята душа. Всички те са тук, правят ми компания в самотните нощи…