Эрик Ластбадер - Черният кинжал

В едно беше прав: аз наистина обичам Улф. И съм уверена, че ако времето позволи, той също ще започне да ме обича. Естествено това никога няма да стане, тъй като нашите отношения се изградиха върху фалша и измамата, които ти поиска от мен. Никога не мога да го погледна с открито сърце, не бих посмяла дори да му призная какво съм сторила!

— Хайде, стига, Стийви — промърмори успокоително Торнбърг. — Аманда ми беше приятелка, харесвах я, беше ми мъчно за нея… Ако съм допуснал някаква грешка, тя е била неволна… Съжалявах я, но сега разбирам, че не трябваше дори да й споменавам за експерименталната програма в клиниката. След смъртта й се чувствах ужасно, но те уверявам, че това беше една случайна смърт… Градът я уби, Стийви. Ню Йорк я уби. Това е истинска трагедия, но виновни няма. Най-малкото пък аз…

— Вече не ме интересува начинът, по който изопачаваш истината, Торнбърг!

— Стийви, ти най-добре от всички можеш да разбереш, че в момента емоциите ти вземат връх над разума.

— Предупредих те да си затваряш устата! — хладно отвърна тя и насочи колта в сърцето му. Ръката й не потрепваше и Торнбърг веднага си даде сметка, че моментът е неподходящ за опит да я обезоръжи. Едновременно с това усети, че тази жена наистина започва да го дразни. Имаше нужда от време, за да анализира всичко, случило се на борда на яхтата. От огромно значение за бъдещето му беше да определи…

— Прочетох писмата на Аманда и изведнъж разбрах, че не притежавам никакви ценности — наруши хода на мислите му Стийви. — Бракът ми е една измама, лишена от обич и искреност. Не е нищо повече от удобен съюз, макар да съм убедена, че в началото не беше така… Чувствам се все по-отчуждена от своите пациенти, а контактите ми в обществото са толкова кухи и фалшиви, че направо ми се доплаква…

Улф пробуди единственото истинско чувство в душата ми, ако не се брои мъката ми след смъртта на Аманда… Но аз го предадох и вече не мога да разчитам на взаимност.

В крайна сметка не само ти си олицетворение на злото, Торнбърг… То се крие дълбоко в душата ни и чака удобния момент, за да щракне зъбите на зловещия си капан и да ни удави завинаги в мрачните дълбини на човешката мерзост. Както виждаш, обвинявам теб, но обвинявам и себе си…

Ръката й с револвера се протегна напред и Торнбърг изведнъж разбра, че преценката му за тази жена е била погрешна. Тя всеки момент щеше да натисне спусъка. Твърде късно си даде сметка защо пожела да говори — просто е искала да изгради онази психологическа черупка, която ще я предпази от угризенията, идващи след всяко хладнокръвно убийство.

— Притежавам писмата, но те няма да издържат пред съда — продължи Стийви. — Нямам пряко доказателство, че ти си заповядал убийството на сестра ми, но това не ми пречи да бъда убедена във вината ти. Затова няма да те изпусна. Нямам избор, а и нямам какво да губя!

Миг преди да натисне спусъка, дясната ръка на Торнбърг се стрелна към нощната масичка, грабна тежката кристална чаша и я запрати към Стийви. Улучи я в рамото едновременно с оглушителния трясък на изстрела.

Тялото на Торнбърг отскочи назад и се стовари напреко на леглото, куршумът потъна в гърдите му, малко под сърцето.

Стийви изкрещя от ужас, очите й не можеха да се откъснат от фонтана алена кръв, който бликна от раната и започна да попива в чаршафите. Очите на Торнбърг бяха огромни и оцъклени, но тя не посмя да надникне в тях.

Тялото й се разтърси от конвулсии, видът на кръвта я вцепеняваше от ужас. Изминаха няколко дълги секунди, преди да се овладее до степен, която й позволяваше да се измъкне от стаята, а след това и от вилата…

Хукна през горичката край игрището за голф. Измина по-голямата част от разстоянието до взетата под наем кола, преди да си даде сметка, че ръката й все още стиска оръжието. Захвърли го с погнуса в храсталаците и побърза да се настани зад волана.

Съзнанието й беше в шок, налагаше се да стиска волана с цялата сила на ръцете си. Все пак се контролираше достатъчна, за да спазва ограниченията на скоростта и пътните знаци. Спря край първата телефонна кабина, изрови някакви монети от чантичката си и позвъни в полицията. Задъхано съобщи за трупа в малката вила, без да споменава нито името на Торнбърг, нито своето. Гласът насреща я засипа с въпроси, но тя побърза да остави слушалката.

На крачка от кабината тялото й омекна. Свлече се на колене и започна да повръща. След няколко минути се надигна и с олюляване се насочи към колата. Чувстваше се замаяна и безкрайно слаба. Седна зад волана и отправи поглед към черното небе… Тишината се нарушаваше единствено от пропукването на изстиващия двигател.