Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Черният сноп на психическата му енергия се устреми напред и прекъсна биомеханичните връзки и електронните импулси.

Оракула беше екзекутиран.

Торнбърг Конрад III се прибра във вилата си на Магнолия Теръс с чувството, че тялото му е покрито с дълбоки радиационни язви. В устата му тежеше горчивият вкус от предателството на Хам, стомахът му се разкъсваше от вируса на измяната.

Агонизиращ гняв разтърсваше тялото му като сухо дърво, попаднало в окото на циклон. Строполи се на едно от тапицираните кресла и стисна глава между дланите си. Не посегна към лампиона, в момента му беше много по-добре сред хладния мрак и тишината на вилата.

Защо стана така, че срещу него се обърна най-близкият до сърцето му човек? Отдавна, преди много години, беше отписал другите си синове. Те се бяха превърнали в излишен баласт и той ги изрита от топлото семейно гнездо без капчица съжаление. Но после откри, че се налага да ги спасява от такива глупави грешки като прелюбодейство със съпругата на шефа и брак с неподходяща жена, заплашваща да ангажира глутница адвокати и да измъкне от нещастника дори последния петак.

Тези хлапаци не струваха пукната пара, единствено Хам беше изключение. Точно по тази причина Торнбърг му помогна да изгради блестяща кариера. Прибягвайки до мрежата на „старите момчета“, той осигури на любимия си син всички привилегии на властта, които можеха да предложат комбинативният му ум и огромното му богатство.

Надигна се от креслото с цената на доста усилия, прекоси дебелия килим и спря пред бара. Взе една чаша от тежък кристал и я напълни с уиски, към което прибави съвсем малко сода. Изпи наведнъж две трети от питието, сякаш беше лекарство. Всъщност в момент като този уискито наистина имаше лечебни функции.

Вече от няколко седмици живееше в тази вила. Тишината на игрището за голф, прорязано от спретнати туфи стройни дръвчета, му действаше добре. Огромната каменна къща, доминираща сред не по-малко огромното имение във Вирджиния, изведнъж му се стори студена и чужда, там с особена острота чувстваше липсата на Тифани. Многобройните стаи и пристъпващите на пръсти прислужници, които сигурно го шпионираха и клюкарстваха зад гърба му, гористите хълмове — всичко това вече му се струваше непоносимо.

В съзнанието му отново се появиха стихове от поемата на Йейтс:

Господи, всичко отиде по дяволите! Отпи още една глътка уиски със сода. Какво е целял Хам с това проникване в „Грийн Бранчиз“ и фотографирането на секретните документи? Защо е искал да научи за клиничните експерименти? Вярно е, че някои аспекти от тези експерименти бяха незаконни, но кой, по дяволите, беше създал законите? Торнбърг беше имал прекалено тесни връзки с идиотите от Капитолийския хълм, за да изпитва към тях дълбоко презрение и нищо повече. Това бяха типове с достатъчно втвърдени артерии, за да отрежат достъпа на кислород до мозъците им, типове, които никога не успяват да измъкнат хоботите си от реката на подкупите, която година след година носи дивиденти срещу синекурните им постове…

Основната грешка на Хам беше неспособността му да надникне отвъд условността на законите, създадени в обществото. Докато самият Торнбърг отлично разбираше, че никой не може да наложи изкуствен ред в хаоса на Вселената.

Отпи нова глътка уиски и потръпна, като си спомни как беше извадил трупа на сина си от водата. Уви го в резервното платно, което винаги държеше на борда, овърза го здраво, а после прикачи към него външната котва, предварително освободена от тежката си верига. Едва след като го бутна през борда, се сети, че не беше казал никаква молитва. Опита се да промърмори нещо, но главата му беше празна…

Простена, в устата му имаше вкус на кръв. Запрепъва се по килима. Искаше да стигне до спалнята, където, скрит под фалшивото чекмедже на нощното шкафче, го очакваше спасителният серум.

Едва на крачка от леглото усети, че някой се е настанил в креслото редом с шкафчето.

— Кой е там? — попита той с глас на стреснат и безпомощен стар човек.

— Не усещаш ли парфюма ми?

Торнбърг завъртя глава, ноздрите му потръпнаха.

— Стийви? — колебливо попита той. — Когато отмени вечерята ни, каза, че веднага се връщаш в Ню Йорк… Какво правиш тук?

— Чакам те.

Остротата в гласа й го накара да потръпне от безпокойство. Какво се е случило? Връхлетя го паниката. Нима Хам е имал глупостта да й покаже откраднатите от касата на „Грийн Бранчиз“ документи? Не, не, това е изключено. Хам дори не подозира за отношенията му със Стийви… Май наистина започвам да се превръщам в параноик, въздъхна Торнбърг. Отчаяно се нуждаеше от една доза серум, но още по-силно искаше да научи резултата от проникването на Улф в тайнствения свят на онази кучка Минако. Свят на вечната младост и огромната власт…