Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Стой си на мястото! — предупреди го с леден глас Торнбърг.

— Майната ти! — изръмжа Хам и започна да вдига котвата. — Никога вече няма да те нарека „сър“, нито пък ще изпълнявам заповедите ти!

Стрелата го улучи точно между лопатките. Раната не беше смъртоносна, но скоростта на изстрела се оказа фатална. Тялото на Хам политна напред, удари се в парапета и изчезна зад борда.

Захвърлил харпуна, Торнбърг вече тичаше нататък. Приведе се над парапета и втренчи поглед надолу. Гърбът на Хам бавно изплува сред бързо почервеняващата вода забита дълбоко в него, стрелата приличаше на прекършено знаме…

— Всемогъщи Боже! — прошепна Торнбърг, втренчил поглед в косата на сина си, която бавно се полюшваше върху вълните.

В главата му се появиха отдавна забравени стихове от У. Б. Йейтс — любимия му поет на младини:

Улф стоеше сам на дългата ниска ивица земя, заобиколена отвсякъде с безбрежен океан. Над главата му се носеха ниски пухени облаци, подгонени от хладен ветрец.

Не, всъщност не беше сам… Далеч пред себе си виждаше тъмна фигура, очертана ясно на фона на оранжевото небе. Тръгна към нея, но късчето ниска земя под краката му сякаш оживя и започна да се удължава като езика на гигантски звяр. Около него нямаше нищо друго, освен оловното море, оранжевото небе и малкото късче суша. Изпита странното чувство, че това е последната твърда земя в полудялата вселена…

И фигурата…

Забързан към нея, той скоро установи, че това е човек. После видя, че е жена, японка, изключително красива… Стоеше на самия край на сушата и гледаше към морето. Видя профила й и стреснато установи, че страшно прилича на Минако.

Макар да беше сигурен, че стъпва напълно безшумно, жената го усети и извърна глава към него. От фигурата й се излъчваше дълбока скръб, изведнъж му се прииска да заплаче. Едновременно с това стоеше напълно неподвижно. Като камък в средата на пресъхнало езеро, като птица преди полет…

— Аз съм Хана — промълви жената. — Дъщеря на Минако, природена сестра на Шика.

Какво ме кара да изпитвам чувството, че я познавам отдавна? — учуди се Улф.

— Къде съм? — попита той. — Мъртъв ли съм?

— Мозъкът ти е свързан с един биокомпютър, известен като Оракула — отвърна тя и докосна гърдите му. — В тялото ти има отрова, трябва да останеш неподвижен, за да успея да я прогоня оттам.

Улф понечи да зададе нов въпрос, но изведнъж се сети как Белия лък беше лекувал баща му и замълча.

— Ето, готово — обади се след известно време Хана, после изведнъж се вкопчи в него: — Чуваш ли това?

— Какво да чувам? — погледна я озадачено Улф. — Само вятърът се усилва…

— Не, не е вятърът — поклати глава тя и отправи поглед към открития океан: — Това е нещо друго.

Улф проследи посоката на погледа й. После наистина долови някакъв звук, който заглушаваше воя на вятъра. Беше протяжен вой, пропит с дълбоко отчаяние. Душата му се сви.

— Идва — прошепна Хана.

Оловните води на океана се раздвижиха, сякаш от мощно подводно течение, на повърхността се вдигнаха високи пръски.

— Какво е това? — попита Улф и ясно усети бавните удари на сърцето си.

— Нещо, което очаква своето раждане — прошепна Хана.

Страхът в гласа й беше толкова осезаем, сякаш на голото късче земя се беше появил трети човек.

— Слушай ме внимателно, Улф. Дойдох тук по своя воля, подчинявайки се на глупавото желание да напусна света на хората. Чувствах се зле в човешката си обвивка, страдах от замърсената околна среда, която хората създадоха поради липса на далновидност и разум.

Дойдох тук да намеря покой, да потъна в безкрайността, да живея сред чистота. Но открих, че нося мръсотията в душата си и започвам да заразявам тукашната атмосфера с отровния й вирус…

— Хана, аз трябва да зная…

— Не, не! — прекъсна го развълнувано тя. — Нека свърша, докато все още съм във фазата на яснотата. Времето ми изтича. Ние с Оракула представляваме едно цяло, но бързо полудяваме…

В центъра на оловния океан се появи ясно различима дупка, нещо като дълбока падина. Вълни нямаше. Сякаш гигантското създание в дълбините беше толкова огромно, че запълваше целия безбрежен простор.

Тя говореше бързо, но ясно. Всяка дума носеше в себе си дълбока, кристалночиста истина. Улф намери потвърждение на тази истина в душата си и се парализира от ужас. Но продължаваше да слуша. Потъваше все по-дълбоко в обясненията на Хана. Разбра какво се е случило с него, ясно си представи и това, което предстои да се случи. Тя олицетворяваше бъдещето. Едно бъдеще, което беше пожелала да напусне с егоистична готовност.