Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Виждаш контурите на нещата, те стават все по-ясни, нали? — попита накрая тя. — Това е бъдещето и ти трябва да знаеш как да се справиш с него…

После от устата й се откъсна силен вик. Вятърът го понесе надалеч, заедно с тялото й, след което гигантското създание започна да се измъква от морските дълбини.

Колко широк е бил изборът му? Между колко начина на поява е бил в състояние да избира? Но то имаше нужда от помощ, то искаше да опознае непознаваемото… И за тази цел беше избрало Улф — медиум и психохирург едновременно…

Но Хана беше успяла да проумее това, което за оракула беше пълна мъгла — че полудява от собствената си схема, от първичната матрица, заложена в неговата конструкция. Това познание беше донесло безкрайната мъка и ирония на света, който беше избрала за свое убежище. Беше разбрала, че изход няма — поне за нея… Но Оракула не може да разчита на някакъв екзистенциален катарзис. Той не можеше да осъзнае смисъла на своето търсене.

Опасността се крие в живота, а не в смъртта.

Улф разбра какво означава това. В последния миг на ясно съзнание Хана беше успяла да му го обясни.

Надигащото се от дълбините чудовище имаше много глави. Красиви и тайнствени, те заплуваха към него с желанието веднага да го опознаят. Бяха толкова много, че не би успял да ги преброи дори и след година престой в тази полудяла вселена. Красиви и тайнствени, главите запълниха целия му свят.

Улф затвори очи, пробуди могъщата си „макура но хирума“ и насочи лъча й към мастилената повърхност на океана. Той с лекота прониза Оракула и пред очите му изплуваха сложни лапидни електронни схеми. Не разбираше абсолютно нищо от подобни неща. В душата му помръдна паниката.

— Аз те излекувах, сега ти ми помогни да живея и разбирам!

Престана да обръща внимание на електрониката и насочи лъча на психическата си енергия дълбоко навътре в чудовището. Ослуша се, вгледа се, започна да опипва… И долови някаква слаба, почти незабележима пулсация. Това не можеше да бъде пулс, разбира се, просто защото машината нямаше сърце. Но, подобно на всички живи организми, то имаше някаква сърцевина, някаква дълбока същност, без която не би могло да съществува. Улф изведнъж разбра защо вселената около него му се представя под формата на безбрежен океан — в него имаше вълни, тези вълни се подчиняваха на един вечен ритъм, който по своята амплитуда и повторяемост започна да му става странно познат… Да, точно така. Това е величествения ритъм на живота, който човек може да долови само когато спи и сънува…

Но ритъмът на Оракула беше безнадеждно нарушен от „макура но хирума“, от ДНК в клетките на Южи, от психическите остатъци на Хана. И това правеше сънищата му налудничави. Гигантското създание под оловните води на океана беше побъркано. Окончателно и безнадеждно. Огромната мощ на „макура но хирума“ беше разкрила пред току-що започналия да се оформя „мозък“ прекалено много възможности за прекалено кратко време и това беше станало причина за побъркването му. Макар и полуорганичен, мозъкът на Оракула не отстъпваше по сложност на това, което се крие в главата на човека. Дори напротив — в много отношения той го превъзхождаше, беше страховито точен и аналитичен.

Но този мозък беше още в пелени, едва започнал своето оформяне. Беше спящ и поради това особено уязвим. Психиката на Хана и частиците ДНК на Южи му бяха предадени в разпореждане прекалено рано…

Гласовете от лудницата, чу ги в момента, в който се опита да осъществи контакт с основната матрица на Оракула. В един кратък, но ужасен миг пред очите му се появиха милиони лица, тялото му изгуби тегло и увисна в пространството, психиката му потъна в полудялата вселена…

Но Улф се стегна, концентрира психическите си сили и насочи мислите си към онази какофония от гласове, която съпътстваше усилията му да влезе в съзнанието на масовите убийци. Какофонията, благодарение на която тези убийци признаваха престъпленията си и се оставяха в ръцете на правосъдието… Всичко това принадлежеше към друг живот, далечен и чужд, но опитът беше успял да се съхрани…

Пренебрегвайки хаоса, той проектира своята „макура но хирума“ още по-дълбоко в туловището на Оракула. Потъна в сложните връзки на матрицата и скоро усети, че може да докосне ритъма на съществуването му, хода на мислите, проявяващи се под формата на сънища…

— Това е единствения начин, по който мога да ти помогна — промълви той.