Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Достопочтената майка чуваше тихото свистене на дъха между устните му, докосна с длан средата на гърдите му и усети влагата, която се беше появила там благодарение на нея.

— Ако нараня някой друг по този начин, той сигурно вече ще е на колене…

Лекото потрепване на ноздрите му беше единственият признак за болката, която изпитваше.

— Включително и Нишитцу…

— Да — отвърна Достопочтената майка и любопитно наблюдаваше как контролира дишането си. — Издръжливостта не е сред силните му черти. — Издължените й пръсти погалиха гладките мускули на ръцете му. — Като говорим за него, се сетих, че го бях повикала… Още преди десет минути трябваше да е тук.

— Може би се е забавил покрай някое от малките момчета в клуба — подхвърли Йошида.

Достопочтената майка се изкиска като възбудена ученичка.

— Ти също не би имал нищо против един час в негова компания, нали?

— Искам окото му.

Достопочтената майка се заливаше в смях.

— Наистина ли мислиш, че ще придобиеш силата му, ако го изядеш?

— Нали ти си ме учила на това?

— Много ми се иска да видя как го обработваш — притвори очи тя. — И може би трябва да ти го позволя…

Йошида внимателно я погледна:

— Но Нишитцу координира международната дейност на „Тошин Куро Косай“. Не можеш да се лишиш от услугите му.

— На никого не трябва да се разчита толкова много — отвърна Достопочтената майка. — Това те отдалечава от непосредствените задачи, а едновременно с това създава у другия фалшиво чувство за неограничена мощ. Май отношенията ми с Нишитцу се намират точно в този етап…

— Макар да си Достопочтената майка, ти все пак си оставаш жена. Нишитцу ти е необходим за прякото ръководство на „Тошин Куро Косай“…

Изпъшка от острата болка, която прониза гърдите му. Тя беше предизвикала съдова контракция на шията му, спазъмът прониза мозъка му като кинжал.

— Моля да приемеш извиненията ми — промърмори той, когато беше в състояние да го стори. — Просто исках да ти напомня за възможните последици от отстраняването на Нишитцу.

— Глупаво е да ме подлагаш на разпит — промърмори Достопочтената майка, на лицето й се появи блаженият израз на котка, която лочи мляко. — Вече съм забила нокти дълбоко в мозъка на Нишитцу. Ден след ден изсмуквам неговата „макура но хирума“. Той е добра храна… А за останалото ще се погрижа, като му дойде времето…

Йошида понечи да каже, че ще трябва ново подставено лице за контрол на връзките с гигантските конгломерати по света, когато пръстите й рязко стиснаха китката му:

— На покрива има някакво животно!

Йошида проследи погледа й, после поклати глава:

— Не усещам нищо.

— Аз също. Но то е там. Последната частица от бъдещето, която виждам, ясно показва това… Доведи ми това животно в стаята на Петте сенки.

Улф се надигна, нави найлоновото въже около лакътя си и бързо прекоси покрития с асфалт покрив. Повърхността му беше осеяна със сателитни антени и друга съвременна техника, между тях се виждаха решетките на модерна климатична система.

На крачка от вътрешния край на стрехата, надвесена над градината, той изведнъж усети присъствието на чужда „макура но хирума“. Познаваше я, но не беше в състояние да определи откъде.

Легна по корем и предпазливо надникна надолу. Видя тъмните грамади на разхвърляните скали, петната мъх между тях, призрачно осветени от разсеяната светлина на прозорците. Усети движението на познатото излъчване и направи опит да го локализира.

Закрепи титановата кука на ръба и предпазливо се спусна по въжето. Опря гръб на един от големите заоблени камъни и започна да наблюдава сенките, движещи се зад матовата хартия на вратите. Затвори очи и пусна в действие своята „макура но хирума“. Концентричните й вълни скоро напипаха познатото излъчване.

Представи си вътрешното разположение на втората сграда с пределна яснота — точно според описанията на Шика. Отчете факта, че движенията на познатото излъчване са напълно целенасочени. Неговият притежател (или притежателка) не можеше да го усети, но очевидно имаше представа за намеренията му. Защото му пресичаше пътя към покоите на Достопочтената майка…

Това прилича на партия шах, която се играе на тъмно, въздъхна в себе си Улф.

Плъзна се през един от полуотворените прозорци, спря в затъмнената стая и се огледа. Беше типично за вътрешната сграда помещение — покрит с татами под, стени с дървена ламперия, малки дървени шкафчета. Старата японска страст към миниатюрното, която никога не излиза от мода…