Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Сега вече се облягаше изцяло на „макура но Хирума“. Трябваше да се движи бързо и безшумно.

Докато Шика ангажира вниманието на опасния Нишитцу, Улф трябваше да извърши хирургическата операция по изтръгването на Достопочтената майка от заобикалящата я среда. На пръв поглед тази задача изглеждаше неизпълнима. Особено след като се отчете фактът, че веднъж тя вече го беше победила. Но сега той разполагаше с ново, помощно оръжие. Измъквайки го от лапите на смъртта, биокомпютърът беше променил и същността на неговата „макура но хирума“. По какъв начин? Хана не знаеше това, Улф също тънеше в догадки.

Задачата беше проста: отстраняване и физическо ликвидиране на Достопочтената майка. Ако това не стане, нещата ще следват неумолимия си ход: вълната от убийства на сенатори в Щатите ще продължи, Конгресът ще приеме рестриктивния търговски закон, разрухата на американската икономика ще продължи. Кой, освен него, можеше да попречи на това?

Шансовете на плана им бяха ограничени, и двамата с Шика си даваха сметка за това. На практика лесно можеше да стане така, че нападението им да се окаже самоубийствено. Рискът беше огромен.

Но той обичаше риска. Какво е животът без него? Този въпрос беше чул от устата на Питър Матсън — там, в далечната и непрогледна австралийска нощ… Рискът беше основна движеща сила в живота на Питър. Все още си спомняше мрачния блясък в очите на баща си, прекрасно разбираше защо е избягал чак в Нов Южен Уелс, за да прекара живота си в копаене на дупки, пиянство и съжителство с млада аборигенка.

Нима синът на Питър Матсън е толкова различен от баща си? Не, призна пред себе си Улф, докато предпазливо се придвижваше из лабиринта на противниковата крепост. Това беше неговият Лайтнинг Ридж — мястото, на което законите на цивилизацията са обект на пренебрежение и открити подигравки.

Владетелите на „Тошин Куро Косай“ преднамерено и напълно съзнателно се бяха поставили извън законите, изграждани в продължение на над две хилядолетия от човешкото общество. Нима това не ги превръщаше в опасни луди?

Замря на място и рязко се завъртя. Ехото от чуждата „макура но хирума“ се беше раздвижило. Улф започна да го следва, връщайки се в посоката, от която току-що беше дошъл, прикривайки се в тъмни ъгли и празни помещения.

В крайна сметка стигна стаята, в която се спотайваше врагът. Сложи ръка на плъзгащата се врата и застина в кратък миг на колебание. Възможно ли е да го чака капан? Не, тези тук не са в състояние да уловят излъчването му, следователно не могат да засекат позициите му. Врагът беше зад тази врата, шансовете да усети присъствието му бяха нула.

Дръпна внимателно, вратата безшумно се плъзна няколко милиметра встрани. В стаята светеше малка нощна лампа. От сянката върху рогозките стигна до заключението, че осветителното тяло се намира в левия ъгъл. Дръпна още няколко милиметра и установи, че това е едно от малкото вътрешни помещения На сградата, които имаха само един изход. Това означаваше, че трябва да връхлети вътре като ураган, за да използва в пълна степен елемента на изненадата.

Приклекна на прага. Дишането му беше дълбоко и равно, кръвта кипеше във вените му, черната сила на „макура но хирума“, стократно увеличена след пътешествието в затворената вселена на Оракула, се надигаше като тъмен облак и заплашваше да погълне всичко наоколо. Броеше секундите и чакаше най-удобния миг за атака.

Кракът му отблъсна плъзгащата се врата, тялото му се стрелна напред. Претърколи се по татамито и зае бойна позиция, готов да смаже онзи, който дебнеше в полутъмната стаичка.

Но помещението беше празно. В средата се издигаше стойка със старо бронзово огледало. Улф пристъпи към него и видя лицето си, отразено в полирания метал. Излъчването на врага продължаваше да докосва сетивата му.

Проекция, въздъхна в себе си той. Този мръсник умее да проектира своето излъчване! Но как?

Усети нещо необичайно и рязко вдигна глава. Видя само сянка, в следващия миг-два крака се стегнаха около врата му. Мръсникът се беше скрил на тавана!

В същия момент в главата му изщрака спусъкът на познанието и той разбра на кого принадлежи излъчването. На сянката, с която се беше борил на покрива на Аманда, на човека, който беше убил Аманда, а него почти успя да превърне в труп! Господи! Значи това не са били нито Камивара, нито Сума!

Не знаеше нищо за този човек, дори името му. В цялата ситуация имаше нещо страхотно в своята примитивност нещо, което изобщо не се връзваше с цивилизования живот в края на двадесети век…