Эрик Ластбадер - Документът Катей

Прекараха вечерта заедно, гледаха се в очите. Струваше му се, че в лицето й вижда всичко, което беше обичал в хълмистите равнини на Пенсилвания. Всичко, от което се беше отказал. Имаше чувството, че зад чертите на това лице прозират очертанията на малката сладкарничка в родното градче, където беше утолявал жаждата си в горещите летни дни, избелелите дървени стени на училището, в което се беше научил да чете и пише, сладкият звън на камбаната на малката църква, в която двамата с баща си ходеха да се причестяват в неделните утрини. В представите му това типично американско момиче превъплъщаваше всички красиви спомени от детството, по някакъв чудотворен начин отместваше встрани грозните неща, онези, които го бяха накарали да избяга… И нищо чудно, че младият Филип помисли за любов острото чувство на носталгия, което го беше обзело.

— Понякога ми е толкова мъчно за братята ми, че просто не мога да дишам — промълви тя.

— Далече ли са? — попита Филип.

Лилиан вдигна поглед към звездното небе, очите й плувнаха в сълзи.

— Какво има? — тихо попита той.

Отначало помисли, че не е чула въпроса му, но тя потръпна и тихо прошепна:

— И двамата загинаха във войната. Джейсън в Анцио, още в началото на десанта… Едва ли е успял да усети твърдата почва на Европа под краката си… Били беше командир на танк. В една от дивизиите на Патън, татко страшно много се гордееше с него… Месеци наред говореше за Били и само за Били… Е, Патън беше от хората, които градял историята… Там, където водеше сражения той, беше и Били…

Стигна чак до Пилзен. Там обаче танкът му се натъкна на германска мина и той беше разкъсан на парчета…

Раменете й леко потръпнаха, Филип инстинктивно протегна ръка да я прегърне.

— Все още мразя тази война — прошепна тя. — Няма значение, че е свършила… Беше нечовешки жестока. Не би трябвало хората да бъдат подлагани на такива мъки…

„Напротив, тъжно си помисли Филип. Хората с радост се хвърлят в поредната война, поуките на историята не означават нищо за тях, жаждата им за власт е всичко… А властта означава поробване на други хора…“

— Бяха толкова млади — прошепна Лилиан. — Толкова смели, толкова чисти!

Филип никога не беше срещал жена, която да изпълва душата му с такава огромна радост. Не можеше да я сравнява с останалите, не искаше да го стори… Искаше да я прегръща, гали и целува… Красотата й спираше дъха му.

Много по-късно откри дълбоката й омраза към всичко японско. Но тогава вече нищо не можеше да се направи.

През есента на 1946 година американските субсидии за Япония най-сетне бяха прекратени. Икономиката реагира светкавично и почти престана да функционира, тъй като бавното й възстановяване се дължеше единствено на тези субсидии.

Голяма част от членовете на правителството изпаднаха в паника, прогнозите сочеха, че икономическият срив ще настъпи най-късно през март 1947-а. Помощите бяха спрени в момент, в който японските резерви от суровини и материали бяха на нулата, вносът беше незначителен и страната беше изправена пред сериозна криза поради недостиг на въглища. Казано с други думи, Япония нямаше да произвежда нищо. По простата причина, че й липсваха суровини.

Две седмици преди Деня на благодарността министър-председателят Шигеро Йошида свика спешно заседание на най-близките си помощници за търсене на изход от кризата.

Пет от шестте члена на Комисията по въгледобива бяха от Министерството на търговията и промишлеността — най-мощната бюрократична единица в Япония още от създаването си през 1925 година — или от Министерството на външните работи, в което имаше отлични икономисти. Изключението се наричаше Дзен Годо. Наскоро го бяха назначили за вицепрезидент на Националната банка и беше доста по-млад от останалите.

Това обаче съвсем не му попречи да бъде инициатор на стратегията, възприета и от останалите членове на правителството. Той беше човекът, очертал приоритетните области за развитие на икономиката, които трябваше да изиграят ролята на локомотив и за всички останали. Без рязък скок в производството Япония няма да бъде в състояние да изхранва собственото си население, твърдеше той.

Образованието на Годо беше отлично. Завършил със златен медал престижния токийски университет Тодай през 1939 година, той беше започнал работа в Министерството на вътрешните работи заедно с още петдесет и шест млади юристи, разпределени там. Именно в това се състоеше и разликата между тях и хилядите абсолвенти, които бълваха останалите висши учебни заведения на Япония.