Эрик Ластбадер - Документът Катей

Най-сетне всичко свърши. Одри поведе майка си навън, възнамеряваха да хапнат някъде. Беше й обещала това, макар да изпитваше усещането, че дори троха не може да сложи в стомаха си. Същевременно си даваше сметка, че все някога ще трябва да се нахрани.

След мрачното утро, прекарано в компанията на погребалните агенти с фалшиви като изкуствено цвете тъжни лица, Одри копнееше за въздух и слънчева светлина. Може би затова се спря на един новооткрит ресторант в Александрия, който имаше прекрасна зимна градина, остъклена отвсякъде и изпълнена със слънчеви лъчи.

Поръча водка с доматен сок и за двете, ръцете й небрежно отместиха менюто. Нямаше смисъл да го подава на Лилиан — когато се хранеше навън, майка й неизменно си поръчваше салата от пиле и чаша леден чай с лимон, в който пускаше две таблетки „Икуал“. Подсладителят носеше в чантата си, тъй като не използваше други.

— Радвам се, че всичко свърши — каза Одри. — Изпитвам истинско облекчение.

Лилиан започна да рови в чантичката си и след доста усилия намери това, което й трябваше — малка кутийка от мидени черупки. Извади от нея таблетка аспирин и я погълна с част от чая, който току–що й сервираха.

— Главоболие ли имаш, мамо?

— Всичко е наред — отвърна Лилиан.

— Ужасна сутрин — поклати глава Одри.

— Мислех, че ще умра от задушаване в онази агенция — рече Лилиан и очите й станаха тъжни. — Вече нищо не изглежда както преди… Имам чувството, че се връщам от дълго пътешествие и откривам един непознат град… — въздъхна и добави: — Всъщност не околностите се променят, а самите ние…

Одри я погледна с безпокойство.

— Защо наистина не заминеш някъде за известно време? — попита тя. — Вече нищо не те задържа тук.

— Как нищо, нали работя?

— Вземи си отпуск — настоя Одри. — Бог е свидетел, че си го заслужила. Дядо едва ли ще има нещо против…

— Не бива да се възползвам от факта, че работя при баща си — поклати глава Лилиан.

— Няколко дни отпуск едва ли могат да се нарекат възползване — настоя Одри. — Защо не отидеш до Франция? Винаги си обичала тази страна. Нали не си забравила онова разкошно местенце край Ница, за което толкова често си ми разказвала? Там, където някога е имало катедрала?

— Манастир — усмихна се бледо Лилиан.

— Както и да е. От разказите ти помня, че било много старо и си прекарала чудесно. Много ми се искаше да заминеш там с татко…

— Това е нашата малка тайна, Одри. Не съм разказвала това на никой друг. А баща ти никога не е имал време за почивка…

— Вече е късно да говорим за това — поклати глава Одри и усети как сърцето й отново се свива. Така се беше чувствала в погребалната агенция. — Господи, там беше ужасно! — въздъхна тя и скри лице в дланите си. — Нима всички трябва да избират ковчег според цената, като в универсален магазин?!

— Няма смисъл да говорим повече, миличка — въздъхна Лилиан. — Всичко свърши. Имахме трудна задача, но вече я изпълнихме.

— Говориш като войник, който се прибира от фронта — погледна я озадачено Одри.

— Така ли? — изненада се Лилиан. — Всъщност в думите ти има много истина… Сега ни е необходим кураж и чувство за дълг. Нещо, което никога не сме получавали от баща ти, прости ми, Господи…

Одри се разплака. Цяла сутрин се беше борила със сълзите, особено когато директорът на погребалното бюро ги превеждаше през тържествените си покои.

Нещо, което не сме получавали от баща ти…

Ридаеше със скрито в дланите лице.

— Успокой се, миличка — прошепна Лилиан и докосна ръката на Одри. — Бъди смела. Ако баща ти беше с нас, вероятно точно това щеше да ти каже…

„Но него го няма, помисли си Одри. О, колко много ми се иска да е тук!“ Изведнъж я обзе чувство на гняв.

— Не мога да приема, че още вярваш на подобни глупости! — извика тя. — Аз дори не зная какво означава смелостта! За мен тя е нещо тайнствено и неясно, нещо, за което мъжете постоянно говорят, но не могат да обяснят! — направи усилие да се овладее: — Именно с подобни термини те владееше татко, нали?

— Владееше всички нас — поправи я Лилиан. — Теб също.

Усилията й да се овладее отидоха на вятъра, сълзите отмиха и последните остатъци от самообладанието.

— Той се чувстваше виновен, че няма сили да отгледа своята дъщеря! — повиши тон Одри. — Винаги е мечтал да има двама синове! Зная това, показвал ми го е много пъти!

Лилиан втренчено я погледна.

— Чула ли си някога да казва подобно нещо? — тихо попита тя.

— Не беше нужно да го казва! — разпалено отвърна Одри. — Виждах разочарованието в очите му всеки път, когато се разминавах с топката за бейзбол!