Эрик Ластбадер - Документът Катей

Майкъл стигна до снимките с обгореното тяло на баща му и ръцете му видимо започнаха да треперят. Стомахът му се сви, започна да му се гади. Никое дете не бива да вижда баща си в подобен вид!

— Защо ми ги показваш? — остро попита той.

— Защото пожела да узнаеш как е умрял баща ти. Такова желание не се изпълнява лесно, най-важното сега е да разбереш напълно последиците от един такъв въпрос. — Джонас взе плика от ръката му, внимателно затвори капачето и го прибра в джоба си. — Баща ти е казал истината. Той наистина служеше на своята родина, в съвсем буквален смисъл…

— Зная, бил е на държавна служба — кимна Майкъл. После в главата му изведнъж звънна острият глас на Одри: Знаеш ли как е умрял татко? Нима е подозирала нещо? Ти беше любимецът му, ти ще кажеш…

— Преди всичко трябва да знаеш, че БЕМТ е име, което измислих сам преди много, много години — започна Джонас. — На второ място трябва да знаеш, че такова бюро изобщо не съществува. Или поне няма да го откриеш в света на международната търговия, митата и тарифите…

— Защо тогава присъстваш на такива важни правителствени преговори? — попита Майкъл. — И как успя да включиш в тях обикновен човек като мен?

По лицето на Джонас се разля скъперническа усмивка.

— Мисля, че имам известно влияние във Вашингтон след толкова години държавна служба — отвърна той.

Майкъл озадачено го погледна. Мускулите на корема му се напрегнаха, изпита чувството, че се вози в стремително спускащ се асансьор.

— Кой си ти, чичо Сами? — тихо попита той. — Никога досега не съм ти задавал този въпрос, но мисля, че вече е време да науча отговора.

— Баща ти и аз създадохме БЕМТ — отвърна Джонас. — На празно пространство, от нищо. Ние бяхме войници, Майкъл. Това бяха единствените умения, които притежавахме. И когато войната свърши, бяхме убедени, че вече не ставаме за нищо. Но се оказа, че грешим. Останахме си войници, но фронтът вече беше друг. Станахме шпиони.

Сутринта имаше много работа, главно за Одри. „Нямаше да е кой знае колко неприятно, ако не ми тежи чувството за вина, което демонстрирах снощи пред Майкъл“, мрачно си помисли тя.

Лилиан Дос категорично отказа да прехвърли последните грижи за покойния си съпруг на погребалното бюро. Одри я чу да разговаря на висок глас по телефона, вероятно с чичо Сами.

Лилиан не искаше, а вероятно и не можеше да изрази на глас чувствата, които изпитваше. Но Одри долавяше напрежението й във всичко, което вършеше, самата тя не можеше да се отърве от чувството, че е външен човек, надничащ в чужда къща, ставащ свидетел на чужда мъка… Това я плашеше, но едновременно с това и привличаше.

Одри добре познаваше своята майка. Лилиан Дос се нуждаеше от ограниченията на рационалния свят, за да може да съществува в него. В този свят смъртта беше толкова естествена, колкото и животът. Човек се ражда, за да умре. И не само човекът, а всички останали живи същества. Тя се чувстваше удобно сред познати и установени неща, обичаше да усеща границите, които я деляха от вечния хаос. Правилата за поведение бяха нейното причастие и нейната изповед. И тя щеше да се бори със зъби и нокти да запази светостта на своя рационален свят, Одри беше абсолютно убедена в това.

Самообладанието на Лилиан беше легендарно, за него знаеха както членовете на семейството й, така и ограниченият кръг приятели. Ето защо неприятните, свързани със смъртта неща, които трябваше да бъдат свършени днес, останаха изцяло за двете жени. Лилиан твърдо вярваше, че смъртта, подобно на болестта, е една изключително семейна работа. За нея смъртта и болестта бяха еднакви. Само дето смъртта беше вечна, а болестта — временна.

— Ние с дъщеря ми ще свършим всичко, което трябва да се свърши — каза Лилиан на една от близките си приятелки и Одри я чу добре. Също и Майкъл, който се намираше наблизо. Одри видя как главата му се извърна по посока на Лилиан. Не за пръв път го отстранява, помисли си Одри. И едва ли ще бъде за последен.

Ритуалната зала отвън беше боядисана в бяло, а вътрешността й беше обкована с ламперия от тъмно дърво. Погребалната агенция беше направила необходимото да транспортира тялото от Хавай и да го съхранява в продължение на няколко дни.

Всичко отдавна да е приключило, помисли си разсеяно Одри, докато се вслушваше в монотонното мърморене на директора. Въздухът в канцеларията му беше тежък и задушен, сякаш напоен от химикалите, използвани за консервация на човешки останки.