Эрик Ластбадер - Документът Катей

— В този шинтоистки храм е погребан Цуйо, моят сенсей — отвърна Майкъл. — Именно при него ме изпрати татко преди години…

Бръкна в джоба си и извади пурпурната панделка отрупана с многобройни възелчета.

— Да ти прилича на нещо?

Илайн се втренчи в нея, после бавно я взе в ръка и я повдигна до въженцето с камбанките.

— Еднакви са…

— Точно така — кимна Майкъл. — Тукашните духовници ги правят на ръка, възлите им са много особени…

Камбанният звън се превърна в далечно ехо, отекващо в главата на Илайн с болезнена яснота.

— Научиха ме да правя тези шнурове още по време на обучението в школата на Цуйо — продължи Майкъл. — Баща ми знаеше това — при една от редките му визити аз му подарих именно такова шнурче… И затова го е оставил като знак… Бил е сигурен, че никой друг на света не би разгадал неговото значение…

Ехото се концентрира във вътрешността на храма, въздухът сякаш натежа от него.

— Това, което баща ми е отмъкнал от японците, несъмнено се намира тук — гласът му отекна под високия свод, звуковите вълни затихваха бавно и постепенно, като кръговете вода от камък, хвърлен в средата на спокойно езеро. — Тук, при гроба на Цуйо…

Илайн най-сетне разбра, че ехото е предизвикано от собствените им гласове, а не от камбанния звън.

— Документът Катей — прошепна тя.

Да, именно документът Катей, помисли си Майкъл. Ключът към една загадка. При гроба на Цуйо… Попитайте синът ми дали си спомня онзи „шинтай“… Духът закрилник на всеки храм… Тук, в този храм, духът закрилник принадлежеше на Цуйо.

Въздухът беше напоен от аромата на кедър, във вътрешността на храма горяха ароматични пръчици. Свещеникът щеше да се появи всеки момент.

— Според мен именно това е причината, поради която татко ме е пратил на обучение в Япония — промълви Майкъл и сам се изненада от прозрението си. — Именно тук, при Цуйо… Така е, наистина е така! — тялото му потръпна, сърцето му се сви от нетърпеливо очакване. Беше ослепен от яркото си прозрение. В какво ли е бил замесен баща ми, запита се той. Нима то е било толкова важно, че Филип Дос се е подготвял за смъртта преди много години? За пръв път в съзнанието му започнаха да се очертават огромните мащаби на операцията, която беше отнела живота на баща му. Огромни и несъмнено жизненоважни. Филип Дос не би жертвал своя живот, а още по-малко живота на своя син, ако това не беше така…

Майкъл изпита мощен прилив на духовни сили, беше твърдо решен да разкрие загадката, каквато и да е тя.

Във вътрешността на храма се разнесоха стъпки. Бавни и отмерени, те скоро заглушиха камбанния звън. Пред тях се изправи свещеникът, едновременно с появата му в храма настъпи гробовна тишина.

Беше висок и слаб мъж, с гола глава и изпито лице на аскет. Очите му фанатично блестяха, от цялата му фигура се излъчваше всеотдайността на човек отдал живота си на боговете. Не беше млад, не беше и стар. Слабото осветление в храма не позволяваше да се определи възрастта му дори приблизително.

— Ти си ученикът — втренчи се в Майкъл той. — Последният ученик на Цуйо.

Деликатен начин да се изтъкне, че Майкъл е бил единственият ученик на Цуйо от бялата раса. И съответно обект на неотклонно внимание от страна на свещениците, обслужващи този шинтоистки храм. Защото Цуйо не само се беше молил тук — той беше един тях.

— Хай — отвърна Майкъл и стори дълбок поклон.

Свещеникът му отвърна.

Майкъл протегна ръка с аленото шнурче.

— Мисля, че това е ваше — прошепна той.

Свещеникът не показа никаква изненада. Пое шнурчето в ръката си и отново се поклони — този път леко и почти незабележимо.

— Моля, последвайте ме.

Насочи се към средата на храма — най-святото място, онова, което замества олтара. За разлика от повечето религии, шинтоизмът гради своите храмове така, че поклонниците да имат директен достъп до „ками“ — безсмъртните духове. В тях липсва олтар, липсва и амвон. Поклонниците на Шинто не се нуждаят от проповеди — те контактуват пряко с великия му дух.

Присъствието на „ками“ се усещаше с всяка измината крачка: от флаговете, които се спускаха покрай стените; от „шинтай“ — в случая свещеният дух на храма, скрит в издълбаната коруба на дърво над гроба на Цуйо; от огледалата, монтирани така, че да отразяват единствено светлината от „гохей“ и „харайгуши“ — древните папируси и ритуални предмети, с помощта на които свещениците пречистваха душите на своето паство.

Прекосиха вътрешното помещение, в което според преданието почива духът покровител на храма, после влязоха в малък страничен павилион. Преди да ги остави сами, свещеникът посочи към прозорците с оловни рамки и каза: