Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Грешиш — поклати глава Карск. — Дълбоко грешиш.

— Така ли? — усмихна се тя. — Един поглед върху самия теб е достатъчен, за да докажа своята правота. Ти твърдиш, че си твърд и праволинеен марксист, верен защитник на комунизма. И аз имам всички основания да ти вярвам. Но едновременно с това ти си явен поклонник на западния начин на живот… Дори само дрехите, които купихме току-що, го доказват…

— Купихме ги по твое настояване!

— Не те накарах насила, нито пък ги платих със свои пари, нали? — тя поклати глава: — Не, Евгений, обиколката по модните бутици ти достави огромно удоволствие. Същото, което изпитваш от всяка минута, прекарана в Париж. Със сигурност би предпочел да останеш тук до края на дните си, нали?

— Аз обичам Русия! — сопна се той, ядосан от насоката на разговора. Никак не обичаше да бъде в отбранителна позиция, все още не можеше да разбере как го е допуснал. — Обичам Одеса през пролетта, обичам и…

— Знаеш ли какво е написал за този град Хенри Джеймс? — не обърна внимание на протестите му тя.

— „Париж е най-великият храм на света, издигнат за задоволяване на простите човешки радости.“ Именно тук, в този храм, се молиш и ти, Евгений!

— Не отричам, че тук ми харесва — сви рамене той.

— Но какво ще кажеш за Москва? Сигурно живееш в едностайно жилище на многоетажен блок, по-близо до своите любими работници? — очите й изпитателно пробягаха по лицето му.

— Не — поклати глава той.

— Естествено — тържествуващо се усмихна Лилиан. — Без съмнение обитаваш сграда, построена специално за висши партийни работници. В някой от добрите квартали, със стаи за пет или шест човека. Гледката от прозорците ти положително е красива, вероятно виждаш реката… Има много въздух и слънчева светлина… Така е, нали?

— Приблизително.

— Защитникът на социализма! — саркастично проточи тя. — Верният войник на Ленин! — ръката й потъна в чантичката и се показа отново с купчина прегънати листа.

— Какво е това? — подозрително попита Карск, очите му гледаха хартията така, сякаш беше гнездо на скорпиони.

— Задълженията ви към мен — отвърна Лилиан. — Задълженията на страната ти, както и твоите лични задължения!

— Глупости! — отсече той. — Държиш се като дете! Дай ми останалата част от информацията!

— Намеренията ми са напълно сериозни — увери го Лилиан. — Нима си въобразяваш, че ще я получиш единствено чрез мъжката си сила и воля?

Той протегна ръка и я погали там, където тя много обичаше.

Но изразът на лицето й продължаваше да бъде циничен, гласът й — подигравателен:

— О, сега пък мислиш, че съм лудо влюбена в теб и ще направя всичко, което пожелаеш…

Когато той преодоля раздразнението си, гласът му прозвуча съвсем различно:

— Мисля, че не разбираш добре какво вършиш!

— Не ме заплашвай, Евгений — отвърна тя. — Не съм толкова слабоволева, колкото може би си въобразяваш. Опиташ ли се да ми сториш нещо лошо, можеш да кажеш сбогом на скъпоценната си информация!

Очите му се заковаха в нейните и останаха там. След една безкрайно дълга минута той въздъхна, измъкна очилата от джобчето на сакото си и придърпа купчината хартия. Документите бяха два комплекта, всеки с по три копия. Карск прочете първия от тях и бавно вдигна глава. Едва сега си даде сметка колко много беше подценявал жената срещу себе си.

— Това тук няма нищо общо с отмъщението — тихо промълви той.

— Отмъщението е личната страна на въпроса — отвърна Лилиан. — А това пред теб е другата страна. Чисто делова.

— Виждам — въздъхна той и очите му отново пробягаха по листовете. — Политическото убежище в моята страна очевидно не те задоволява…

— Вече споменах, че никога няма да се върна в Америка. Но пред мен все още има години, искам да ги преживея щастливо…

Той бавно свали очилата си.

— Искаш да оглавиш отдел в КГБ. Искаш да станеш член на Политбюро в рамките на една година от пристигането си в Москва. Това е невъзможно, Лилиан.

— На този свят няма невъзможни неща — усмихна се сдържано тя. — Помисли си само за информацията, до която ще се добереш!

— Отчасти си права — кимна той. — Много неща могат да се уредят. Но не и Политбюро, за бога! За членство в него съществуват строги процедури — обсъждания, предварително съгласие на силните на деня… Всичко това изисква един доста продължителен период на… хм… нека го наречем адаптация.

— Но в главата ти се върти една по-друга мисъл, нали? — отново се усмихна тя. — Че има вероятност да се окажа Троянски кон на американците… — тръсна глава и се разсмя: — Но след като членовете на Политбюро се запознаят с информацията, която на практика им предоставяш ти , Евгений, едва ли някой от тях ще изпитва съмнение в моята искреност! Помисли за изключителното значение на това, което ти предоставям. Всеки час закъснение увеличава шансовете на американците да прикрият следите си!