Эрик Ластбадер - Документът Катей

Лилиан се отпусна на една пейка и отправи поглед към играещите деца. Те бяха страшно разгорещени, сякаш от победата зависеше цялото им бъдеще.

Животът е игра, беше казал някога Филип. Това беше още в началото на връзката им, в далечното Токио. Лилиан не можеше да разбере какво се крие зад тези думи, отказът му да се поясни само засили чувството й на безсилие пред собственото й невежество. Естествено, днес всичко й беше ясно. Още помнеше как отговорът на загадъчните му слова пасна съвсем точно на собствените й виждания.

Винаги беше вярвала, че превъплъщава само половината на една завършена личност, а другата половина принадлежи на човека, в когото ще се влюби. Но бракът с Филип не оправда очакванията й в това отношение, тя се почувства някак стегната в своята половина, ограничена и безсилна. Състояние, за което дори не беше подозирала. Като съпруга на Филип тя ясно видя границите на света, в който беше принудена да живее. И му беше благодарна за това.

По отношение обаче на самия Филип нещата бяха по-сложни, много обстоятелства трябваше да бъдат отчетени. Това й стана ясно по време на тяхното първо и единствено пътуване до Париж, осъществено, разбира се, по нейно настояване. Нежеланието на Филип да посети Стария свят беше като тежка котва, която теглеше и двамата към дъното. Неговите представи за пътешествие се изчерпваха с двуседмична обиколка на страни като Бирма или Хиндукуш.

Последната си вечер в най-романтичния град на света прекараха в ресторанта на луксозен туристически кораб, които Филип, за голямо учудване на оберкелнера, нарече „барка“.

Тя говореше френски свободно и почти без акцент, докато той изпитваше известни трудности. (Ако обаче бяха заминали за Бирма или Хиндукуш, Филип несъмнено щеше да се справи с всяко от тамошните наречия.) Това го направи нервен, всъщност по-нервен, тъй като вече съжаляваше, че беше отстъпил пред настояванията й да заминат за Париж. Според него никъде в Европа нямало и следа от цивилизация, европейците дори нямали представа какво означава този термин. Особено пък французите, които проявявали пълна безпомощност при среща с действително цивилизованите хора. Каквито в неговите очи бяха например японците.

„Може би французите просто не искат да признаят съществуването на цивилизованост у други народ“ беше му казала Лилиан в отчаян опит да спаси нещо от провалената ваканция, а и да го успокои.

Но се получи обратното. Почервенял като рак, Филип отвърна, че французите се мислят за богоизбрани и нищо не е в състояние да ги освободи от тази глупост. Затова той не желае да дискутира повече този въпрос.

След настъпилото тежко мълчание Филип скочи на крака и напусна масата. Лилиан остана сама, очите й тъжно следяха бреговете на Сена, които бавно се плъзгаха от двете страни на корабчето. Когато в далечината се очерта внушителната грамада на Нотр Дам тя стана и отиде да го потърси.

— Приличаш на мъртвец — отбеляза Илайн. — Не можа ли да дремнеш в самолета?

Майкъл с мъка си пробиваше път с взетия под наем нисан сред оживеното улично движение.

— Не — отвърна той. — Непрекъснато мислех за Одри. Така и не разбрах как онзи мръсник Уде е успял да я качи на частния ДС-9 и как проклетият самолет е излетял без разрешението на кулата!

В Токио наближаваше полунощ, но движението продължаваше да е все така оживено. Господи, има ли поне един час в денонощието, когато човек може да се прибере без задръствания от летище Нарита, въздъхна в себе си Майкъл.

Илайн не сваляше поглед от лицето му.

— Как се чувстваш?

— Нормално — промърмори той и размърда тялото си в ограниченото пространство на предпазния колан. В огледалцето се мярна дебело бинтованият му нос, той направи гримаса и с въздишка добави: — Имал съм обаче и по-добри моменти… — Джонас също не излизаше от съзнанието му, не можеше да забрави отчаяните нотки в гласа му при последния разговор. Сякаш беше болен. Майкъл не помнеше чичо Сами да е бил болен дори един ден в живота си. И именно това го караше да изпитва страх.

Домашният телефон на чичо Сами не отговаряше. Резидентът на БЕМТ в Хонолулу пристигна бързо и се зае да оправя нещата с Националната гвардия. Но това си беше негов проблем, единственото желание на Майкъл и Илайн беше час по-скоро да напуснат Хавайските острови и да последват частния самолет ДС-9, който беше отнесъл Одри.

Чистачките ритмично се движеха, светлините на насрещните коли изглеждаха размазани от ситния дъждец. Сякаш и небето плачеше, в душата на Майкъл трайно се настани черното отчаяние.