Эрик Ластбадер - Документът Катей

Извади служебната си карта, но въпреки това проникна в къщата след обстойна проверка. Сержант с квадратна челюсти непреклонен поглед го задържа във вестибюла, докато един от войниците тръгна да търси Търнър. Разследването беше в ръцете на екип от опитни криминалисти. Въздухът тежеше от миризмата на изгоряло. Някъде вътре все още тлееше огън, пожарникарите забързано влизаха и излизаха със своите брадвички и къси лопатки.

Войникът се върна и прошепна нещо в ухото на сержанта.

— Странно — промърмори онзи, на лицето му се появи озадачено изражение. — Само преди минутка лейтенант Търнър беше тук. Видях го да говори по телефона…

— Преди колко време? — напрегнато попита Филип.

— Не повече от пет-шест минути — стреснато отвърна униформеният.

— Разбрахте ли с кого говори?

Сержантът сви рамене. Филип се обърна и хукна към колата си.

Към апартамента на Търнър се приближи пеша.

Входът беше един, както при повечето японски жилищни блокове и тук нямаше авариен изход.

Беше ясно, че някой е уведомил Търнър за намеренията на Филип. Това можеше да означава само две неща — или телефонът му се подслушва, или Търнър има съучастник в щаба на ЦРГ. Защото Джонас му беше позвънил именно оттам. Филип складира това заключение в паметта си и се съсредоточи върху непосредственото.

А то носеше името Търнър-Карск. Човекът, които го беше накарал да насочи съмненията си към Силвърс, а след това го беше убил. Човекът, който беше отговорен за убийството на Ед Портър и ослепяването на Мичико. Човекът, който беше взривил четирима висши правителствени служители на Япония в свръхсекретната квартира на ЦРГ.

Филип пристъпи към входа с револвер в ръка. Малкият вестибюл, хладен и полутъмен, беше празен. Търнър-Карск живееше на четвъртия етаж. Асансьорът беше на партера. Филип взе от ъгъла четката за миене и я препречи през вратата. Така щеше да бъде сигурен, че никой не може да го извика от горе. После пое по стълбите. Стъпките му ехтяха, примесени със странни звуци. Придвижваше се внимателно, непрекъснато се придържаше към стената. Стигна на четвъртия етаж, приклекна и внимателно се огледа. Коридорът беше пуст. Предпазливо тръгна към апартамента на Карск. Вратата беше заключена. Насочи дулото на оръжието в ключалката и дръпна спусъка. Ритна вратата заедно с изстрела и светкавично отскочи встрани. Отговор на стрелбата нямаше. Филип внимателно се приведе напред и пристъпи навътре. Револверът стискаше с две ръце.

Прозорците бяха отворени, вятърът развяваше завесите. Леглото беше неоправено, навсякъде се валяха хартии. Част от тях се вдигнаха във въздуха от течението.

Нещо помръдна откъм банята, тялото на Филип светкавично се извъртя и се залепи за стената, кракът му се стрелна към притворената врата.

Вътре беше Джонас, кръв капеше от рамото му.

Лицето му беше бяло като вар.

— Добре ли си? — дрезгаво прошепна Филип.

— Нищо ми няма — кимна онзи. — Мръсникът стреля по мен и изчезна през прозореца…

Филип понечи да се втурне натам, но Джонас го спря.

— Няма смисъл. Изчезна по покривите като прилеп, отдавна вече е далеч…

Филип се надвеси през прозореца. Апартаментът беше на нивото на съседния покрив, зад него се виждаше дълга редица от плоски асфалтирани правоъгълници. Джонас беше прав. Карск отдавна беше изчезнал.

— Имам нещо за теб.

— Какво е то?

Мичико прекоси стаята и коленичи на рогозката. Превръзката върху очите й вече я нямаше, човек трябваше да се вгледа много внимателно, за да забележи белезите. В ръцете си държеше малка инкрустирана кутийка „кьоки“.

— Подарък.

— Но, Мичико…

— Първо ще пием чай — прекъсна го тя.

Той замълча и загледа отмерените движения на ръцете и. Малката бъркалка методично разбъркваше зеленикавата течност, пръстите й ловко въртяха чашата. Страничен наблюдател едва ли би допуснал че тази жена е сляпа.

Най-накрая ритуалът приключи и тя му поднесе чашата. Някога обичаше да го гледа как пие, сега можеше да разчита единствено на слуха си.

Изчака го да изпие чашата до дъно, пое я от ръката му и церемонията започна отначало. Този път приготви чай и за себе си.

— Ще се любим ли днес? — попита тихо тя.

— Винаги сме се любили, когато сме заедно — отвърна Филип. — А и други неща сме вършили… — изви глава, усетил нещо необичайно: — Какво се е случило?

— Нищо, просто аз съм по-различна — тихо отвърна тя, клепачите й бяха сведени надолу.

От отворения прозорец долиташе приглушеният грохот на уличното движение, далечен и странно заплашителен.