Эрик Ластбадер - Документът Катей

От банята излезе напълно облечен. Тръпките бяха отминали, като кратък пристъп на треска. Мичико не беше помръднала. Пристъпи към масичката и взе кутията. Беше лека като перце.

После изпълни молбата й. Не каза нищо. Не я погледна.

Париж, Токио, Вашингтон, Сен-Пол де Ванс

Лилиан влезе в „Унгаро“, но стилът на тази модна къща й се стори твърде футуристичен, затова се прехвърли в „Диор“. Чувстваше се отлично, откъсването от мрачния живот във Вашингтон я окриляше, изпитваше усещането, че е избягала от самото чистилище. Ех, ако някой можеше да ми каже, че и Одри е добре, въздъхна в себе си тя.

От край време обичаше „Диор“. Моделите на тази къща винаги бяха très chic, в тях никога не се долавяше отминалият полъх на вчерашната мода. Елегантната линия на облеклото не беше подвластна на времето и именно това неотразимо привличаше Лилиан.

Магазинът се намираше на авеню „Монтен“, само на няколко крачки от „Плаца Атене“. Потънала сред елегантните дрехи, Лилиан отново почувства възбуда от факта, че най-сетне е успяла да избяга от мрачния затвор, който сама беше издигнала около себе си.

Купи вечерен костюм, който щеше да бъде пригоден към фигурата й и след това изпратен в хотела. Беше дреха, пропита с дискретна елегантност, отиваше й много. Твърдо реши да я носи често, почти всеки ден.

Излезе на тротоара и нерешително спря. Би могла да тръгне по улица „Франсоа I“ и да стигне до Сена. Така ще мине покрай Гран Пале и Университета. Подобно на децата си, и тя много обичаше водата, присъствието на Сена в този град неудържимо я привличаше. Но после си спомни, че ще трябва да мине покрай речната гара и тълпите туристи, които чакаха да се натоварят в увеселителните корабчета, за да обядват с посредствена храна на борда, докато Париж бавно се точи край тях. Това я накара да промени решението си. Обърна се и тръгна в обратна посока, към Поан Рон.

На „Шан-з Елизе“ вдигна глава да огледа площад „Шарл де Гол“. Триумфалната арка блестеше с махова светлина. Стори й се още по-огромна и величествена от последния път. Може би поради хилядите буболечки с ръмжащи мотори, които я заобикаляха в плътни потоци. Но Париж винаги й въздействаше по този начин при всяко идване тук той й се струваше все по-красив и по-желан. И това беше най-ценното му качество. Всеки голям град в света притежава определена фасада, с която привлича своите гости. Но колкото повече го посещава човек, толкова по-ясно вижда пукнатините по тази фасада, толкова по-делничен и обикновен става този град. Докато накрая измамата рухва и градът завинаги губи своята първоначална привлекателност.

Но тук това не може да стане никога, мислеше Лилиан, докато бавно крачеше по Шан-з Елизе. Тук фасадата винаги е привлекателна, зад нея неизменно надничат възбуждащи преживявания. Колкото по-често идва човек в Париж, толкова по-привлекателен му се струва той.

В далечината се очерта обелискът на площад „Конкорд“. Лилиан бавно вървеше под кестените на широкия булевард, цялото й тяло усещаше невидимото присъствие на вековете, на богатата история. Откъм реката долитаха приглушените сирени на туристическите корабчета, изведнъж изпита чувството, че гостува в къщата на хора, които си е представяла като строги и затворени, но за нейна изненада те са се оказали гостоприемни домакини и приятни събеседници.

Въздухът над площад „Конкорд“ беше сив от пушека на дългата редица туристически автобуси, чакащи търпеливо реда си да преминат към Ру Роял и Сан-Мари Мадлен.

Лилиан ускори крачка, свърна покрай Оранжерията и навлезе в Тюйлери. Облегнати на дебелите стволове на дърветата, млади бащи наблюдаваха децата, играещи дама на утъпканата трева на полянката. Всъщност погледите им бяха обърнати не толкова към крещящите от възбуда хлапета, колкото към красивите и добре облечени жени, които се разхождаха по околните алеи. Лилиан беше доволна, че носи новия си костюм от „Диор“. Във Вашингтон значение имаше единствено вечната игра за власт, обличането по парижки маниер се срещаше рядко, всички го считаха за чудата приумица. Това вероятно се дължеше на самата атмосфера в Новия свят, а може би и на нежеланието на американците да се съобразяват с установените традиции.

Във всеки случай една разходка по парижките улици беше напълно достатъчна, за да се разбере как трябва да се обличат хората. Дори възрастните дами бяха шик. Не само в облеклото, но и в прическите и грима. Това страшно ги подмладяваше, човек често не можеше да направи разлика между жени на шестдесет и на четиридесет години. Още една от уникалните черти на този вечен град. Неговите жители запазваха младостта на духа си, независимо от побелелите коси. Несъмнено биха се изсмели на това, което в Америка наричат достойнството на възрастта.