Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Зная колко ти е трудно — промълви Илайн. — Откакто напуснахме Мауи непрекъснато мълчиш…

— Остави ме на мира и престани да се правиш на психолог! — остро отвърна той. — Не си въобразявай, че всичко разбираш и всичко ти е ясно!

— Защо ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя — въздъхна той, съзнавайки, че изпитва точно обратното. — Просто се уморих от твоята сляпа вяра в света на духовете. Много те моля, ако някога отново се окажем на свято място, спести ми тази тайнственост!

— Глупостта на тази тирада ме кара да вярвам, че съм абсолютно права — отвърна тя.

— Това пък какво означава? — повиши тон Майкъл и отново се запита с какво го дразни тази жена. Изведнъж си даде сметка, че през целия полет се е дразнил от нейното присъствие.

— Когато ми спаси живота в Кахакулоа, всичко беше наред — промълви Илайн. — Ти си мъж, от теб се очаква да проявиш героизъм и себеотрицание. Но когато си сменихме ролите и аз спасих твоя живот, нещата изведнъж станаха други, нали?

— Говориш глупости — отвърна той и веднага усети неубедителния си тон.

Продължиха напред в мълчание, само ритмичното потракване на чистачките отмерваше хода на времето.

— Дължа ти извинение — промърмори най-накрая Майкъл. — Имаш право, но не съвсем… Ядосан съм повече на себе си… В онзи самолет се държах съвсем като аматьор!

— Но ти наистина си аматьор, Майкъл — меко каза тя и сложи ръка на бедрото му. — Какво срамно има в това?

— Цуйо, моят сенсей, никога не би ми простил подобно поведение… Ако не беше ти, сега аз щях да съм безжизнен труп!

— Глупаво е да мислиш какво би станало, след като всичко е вече зад гърба ни — прошепна тя. — Не мислиш ли така?

Той мълчаливо кимна. В душата му цареше пълно объркване. Намесата на Илайн наистина беше решаваща, миг преди Уде да го убие. Означава ли това, че тя е на негова страна? Може би. Но ако изпълнява задача на Масаши, тя несъмнено ще иска да запази живота му. Поне докато разкрие загадката, свързана с документа Катей. Стоп! Нали и Уде работи за Масаши? Защо тогава искаше да го убие?

В далечината се появи сиянието на Токио, нощта бързо отстъпваше. Майкъл шофираше механично, въпросите в съзнанието му се блъскаха без отговор, започна да му се вие свят. Някъде дълбоко в него продължаваше да се таи чувството, че изпуска нещо важно от цялостната картина. Нещо, което е тук, съвсем пред очите му…

— Къде отиваме? — обади се Илайн. — Резервацията ни е за хотел „Окура“, но този път не води натам…

— Няма да ходим в „Окура“ — отвърна Майкъл. — Хората на Масаши положително ме очакват и лесно ще открият името ми на рецепцията. След това просто ще се лепнат за мен и ще чакат подходящия миг…

Илайн замислено го погледна, сребърното отражение на дъждовните струйки по стъклото проблесна върху скулата му.

— В крайна сметка ще се окаже, че съвсем не си аматьор — поклати глава тя.

— Ами! — усмихна се той. — Пак съм си аматьор, но имам способността бързо да се уча…

Лилиан го откри в салона.

По-скоро го видя. А също и това, което той беше открил — висока и стройна японка с малка аристократична глава и тесни, силно дръпнати очи.

В такава жена Лилиан не можеше да види никакви признаци на красота, особено сега, след като отдавна вече сърцето й беше затворено за всички представители на източните раси. Все пак призна пред себе си, че в движенията на тази японка се долавяше някаква женственост, неуловима и трудноразбираема за човек като нея. Макар и предназначена за съпруга й, тази женственост беше чужда за света на Лилиан, непозната и може би поради това — дори опасна.

С което беше привлякла и вниманието на Филип, разбира се. Той отдавна беше вникнал в психиката на източните хора, така и трябваше да бъде. Лилиан нямаше нищо против тесните му контакти с тях — те бяха част от работата му, но и много повече. Те бяха негов начин на живот. Дрогата за наркомана, бутилката за алкохолика. Всичко щеше да бъде наред, ако тези контакти се ограничаваха единствено с работата му, но Лилиан отдавна подозираше, че нещата не стоят така.

Сега, наблюдаваща съпруга си в компанията на японката, Лилиан усети как подозренията й се разтварят като незараснала рана. Двамата стояха толкова близо един до друг, че телата им се докосваха. Не се целуваха, но вероятно го бяха правили. Помежду им прелитаха искрите на някаква особена интимност, от която Лилиан неволно потръпна.

Не се любеха, но вероятно го бяха правили. Какво има между тях, запита се Лилиан с нарастващо чувство на отчаяние. Знаеше, че никога няма да научи, не беше сигурна, че ще разбере, дори някой да й го обясни. Чувстваше се като французите от примера на Филип, попаднали на един истински цивилизован човек.