Эрик Ластбадер - Документът Катей

Най-накрая се озова в коридор с ослепително бели стени, веднага й прилоша отново. Изпита онзи световъртеж, който я беше споходил като дете, когато я закараха в болницата за операция на сливиците. Беше й необходимо малко време. Успя да се съвземе с цената на огромни усилия и най-сетне откри стаята на своята приятелка.

Бутна вратата и влезе. Добре помнеше, че прозорецът беше широко отворен, пердетата потрепваха като птичи криле. Някъде отдолу долиташе обичайният шум на уличното движение.

Но Мери я нямаше. Оправено и стерилно, леглото очакваше следващия пациент.

Зад гърба й нещо помръдна и Лилиан рязко се завъртя.

— Мери? — видя, че е някаква медицинска сестра и нервно попита: — Къде е Мери?

— Сигурно говорите за младото момиче, което…

— Мери Декер! — почти истерично извика Лилиан.

— Съжалявам, миличка, но тя почина рано тази сутрин — отвърна сестрата.

— Почина ли? — прошепна Лилиан, смазана от хладната антисептичност на думата.

— Не ви ли казаха това долу на рецепцията? — учуди се сестрата. — Би трябвало…

Но Лилиан вече пищеше като побъркана.

В крайна сметка я сложиха да легне в леглото на Мери. Дадоха й успокоително и набраха номера на домашния й телефон.

Сам Хадли лично дойде да я прибере.

— Лил, трябва да разбереш, че Мери се е борила храбро — каза в колата той. — Изгуби сражението, но това не омаловажава храбростта й…

Успокоителното беше изчерпало своето действие, Лилиан отново се разрида.

— Би могла да се поучиш от Мери — продължи баща й. Не я гледаше, не обичаше сълзите, не виждаше каква е тяхната роля за душевното спокойствие на човека. — Тя беше най-добрата ти приятелка. Заслужаваше да получи подкрепата ти тогава, когато е имала най-голяма нужда от нея. Не плачи за нея, Лил. Сега Мери няма нужда от твоите сълзи. А ако плачеш заради самата себе си, това е лошо. Издава наличието на слабост. Какво биха ти помогнали сълзите? Ще станеш ли по-силна, след като престанеш да плачеш? Ще бъдеш ли по-смела?

За да оцелееш в този свят, трябва да си смела, Лил. Животът не е меко легло с красива гледка през прозореца. Твоята Мери положително е разбрала това и би го споделила с теб. Но ти предпочете да заровиш главата си в пясъка. Не бих казал, че разбирам подобно поведение. Нито пък бих го оправдал. Разочарован съм от теб, Лил. Не очаквах подобна реакция от моето дете. Смелостта трябва да бъде възнаграждавана, трябва да бъде обект на чест и признание. Не бива да се крием от нея.

После, години по-късно, дойде последната вечер на брат й Джейсън на американска земя. Лилиан я прекара с него. Той вече гореше от нетърпение да се включи в бой, зачервеното му лице светеше с онзи опасен блясък, който често беше виждала върху лицето на баща си. Именно това нетърпение й попречи да го засипе с предварително подбраните си аргументи. Беше решила да направи всичко възможно, за да откаже брат си от заминаването за Европа. Но думите заседнаха в гърлото й, тя покорно се остави да я завладее неговият нетърпелив ентусиазъм. На другата сутрин безмълвно отиде на летището и все така безмълвно изчака самолетът да изчезне в сивото като олово небе. Дори не направи опит да го разубеждава.

— Стана същото като с Мери — промълви тя и вдигна поглед към изпълнените със състрадание очи на Дейвид Търнър. — Липсваше ми смелост да сторя това, което бях длъжна да сторя. Седемдесет и два часа по-късно Джейсън вече беше безжизнен труп, проснат на брега край Анцио…

Търнър се приведе напред. Гъстата му черна коса проблесна на светлината на полюлея.

— Не поемаш ли твърде голяма отговорност, Лилиан? — меко попита той. — Нека си представим, че в онази нощ ти си успяла да поговориш с брат си. Нима мислиш, че твоите аргументи биха го накарали да промени своето решение?

Лилиан вдигна глава, в очите й се появи недоумение.

— Заповедта му е била готова — продължи Търнър. — Дори да допуснем, че би успяла да го убедиш — нещо малко вероятно — какво би могъл да стори той в последния момент? Да дезертира? — главата му леко се поклати: — Не, събитията вече са следвали своя ход…

— Но това би означавало нещо за мен ! — настоятелно прошепна Лилиан.

— Какво например?

— Че съм имала куража да изкажа на глас своето убеждение, да го отстоявам докрай.

— Животът принадлежи на страхливците, Лилиан. Въпреки мнението на твоя баща генерал. Мъдростта не идва от войните, които водим срещу себеподобните си. Тя по-скоро се ражда тогава, когато осъзнаем неумолимия ход на историята — Търнър взе ръката й и леко я стисна: — Нима не разбираш, че не бива да живееш под диктата на баща си? Той е човек на пагона, животът му се основава единствено върху налагането на собствената му воля върху околните. В крайна сметка това е неговата основна функция, нали? Ти си се оказала омотана от неговата извратена философия. Плачеш и той ти казва, че си слаба. Не понасяш смъртта, той пак ти казва, че си слаба. Това се е повтаряло толкова често в годините на твоята младост, че ти вече вярваш на тази лъжа. Едва ли аз трябва да ти напомням този факт…