Эрик Ластбадер - Документът Катей

Оказа се точно обратното, разбира се. Едва в този миг Лилиан започна да разбира своята вътрешна мотивация. Както и дълбочината на омразата, която изпитваше към баща си и всички подобни на него. Вдигна глава и сподели това с Търнър. Изпита огромно облекчение. Господ да благослови този човек, който не само беше прозрял душата й, но и внимателно й показваше изхода от това, което тя приемаше за слабост, пътя към свободата… От бащините окови!

О, как пламтеше омразата в душата й! О, как мразеше този генерал, който й се падаше баща!

Благодарение на Дейвид Търнър и на никой друг!

— Променил си се.

— Така ли? — попита Филип. — В какъв смисъл?

— Трудно ми е да го определя — отвърна Лилиан и затвори книгата, която четеше. Всъщност никак не й беше трудно. Виждаше го съвсем ясно — по някакъв необясним, почти мистичен начин Филип вече не изглеждаше уязвим. Тя продължаваше да се нуждае от него — не, по-скоро от онази трудно уловима частица от душата му, която успяваше да зърне много рядко, само в особени случаи… Но имаше чувството, че той вече не се нуждае от нея.

Седяха от двете страни на масата в хола на малкия си апартамент. По тавана играеха отблясъците на уличното осветление. Килимът под краката им смътно проблясваше, сякаш посипан с прах.

— Когато те срещнах за пръв път, имах чувството, че съм се промъкнала през решетките на клетка и се докосвам до красиво, но напълно диво създание… Усещах вътрешната сила, скрита дълбоко в душата ти, знаех, че искам да я уловя и никога да не я изпускам…

— Като силата у баща ти.

— Не! — извика тя, после видя изражението на лицето му и разбра, че той се шегува. — За бога, не… Нищо общо с баща ми! — „Дали и силата на Джейсън не беше като тази на татко, объркано се запита тя. Нали и тя ме накара да замръзна в момента, в който трябваше да действам? Джейсън, добрият войник, отлетял в последното мирно утро на живота си… Но неговата смърт не е по моя вина, нали? Дейвид го каза.“

— А сега? — погледна я любопитно Филип. — Какво се е променило?

Тя докосна с длан корицата на книгата, почувства, че не иска да му каже нещо, което ще трябва да признае и пред себе си.

— Знаеш ли — промълви. — Мисля, че най-много ненавиждам яснотата на целите, които си поставя баща ми. Неговата сила е силата на справедливия. У дома държи една сабя, веднъж я извади да ми я покаже. Останала му от неговия баща, който бил кавалерийски офицер по време на Първата световна война. „Виж това острие, Лил, рече и изтегли сабята от ножницата. Изковано е от здрав къс стомана, не се огъва, не се троши, никой не може да го победи… — стовари го върху бетона на стълбите и продължи: — Питала ли си се някога какъв е смисълът на живота? Ето го, това е отговорът!“… — целуна Филип по бузата и добави: — Това не е твоята сила. Когато те срещнах, за пръв път се сблъсках със сила, която… как да кажа… сила, която е някак струяща, като пълноводен поток. Не мога да я опиша другояче… Тя не беше от здраво парче стомана, не беше непобедима…

Филип затвори очи.

— Виждала ли си някога японски меч? — тихо попита той. — Това, на което казват катана?

— Вероятно. Но не си спомням…

— Значи не си виждала. Такава гледка не се забравя. Катаната се изковава от къс стомана, която се нагрява и кове. Операцията се повтаря десет хиляди пъти и в крайна сметка се получава най-доброто острие, което познава човечеството. Добрата катана пробива дори броня. Ще счупи на две кавалерийската сабя на дядо ти с лекотата, с която ти режеш сирене. Толкоз по въпроса за бащината ти „непобедимост“…

Тя го гледаше унесено — така, както се гледа заспал човек.

— Много ми се иска да разбера защо толкова обичаш тази страна — прошепнаха устните й.

— Обичам не само страната, обичам и хората, които я населяват.

— Понякога съм убедена, че си луд. Това са същите хора, които бомбардираха Пърл Харбър. Които коварно се промъкнаха под прикритието на нощта и избиха хиляди наши братя…

— Така са свикнали, Лил — отвърна той с толкова дълбоко убеждение, че тя неволно потръпна. — Така действат и когато воюват. Но това не ги прави зли. Поне не всичките…

— Ето, виждаш ли? — погледна го тя. — Когато отговаряш по този начин, аз не мога да те разбера.

— Не бих могъл да се изразя по-ясно — сви рамене той.

— Но аз продължавам да не разбирам абсолютно нищо по отношение на японците — изрази протеста си тя. — Те не мислят като мен, не действат като мен. Тръпки ме побиват от тях!

— Не мога да те науча на това, Лил — въздъхна той. — Никой не може да преподава разбирането…