Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Трябва да искаш, за да получиш — прошепна тя и пристъпи към него по рогозките. Походката й тежеше от естествена грациозност. — Трябва да даваш, за да искаш… — в продължение на един вълшебен, безкрайно дълъг миг фигурата й застина неподвижно прел него. После коленете й бавно започнаха да се прегъват.

— Мисля, че ние двамата трябва да сме страшни егоисти, за да бъдем тук, само двамата. И двамата семейни, но сключили брак с други хора — коленичи пред него, очите й грееха като звезди. — Но аз не желая да бъда близка с един егоист… Бих предпочела пълното въздържание… Не искам и самата аз да бъда егоистка.

Разкопча ръкавелите му, после се зае с копчетата на ризата.

— Кажи ми, Филип-сан, възможно ли е мястото на любовта да бъде заето от себеотрицанието? — пръстите й пробягаха по раменете му, бицепсите, ръцете. Ризата неусетно се свлече в скута му. — Вярваш ли като мен, че себеотрицанието може да превърне страстта в едно по-благородно чувство?

— Вярвам в това, което правим в момента.

Тя тихо се засмя.

— Значи вярваш и в себеотрицанието на баща ми, решил да се жертва за по-доброто бъдеще на Япония, така ли? — пръстите й леко разкопчаха колана на панталона му, дръпнаха ципа. — Или вярваш в себеотрицанието, с което се искаме ние двамата?

Ризата падна от скута му.

Филип усети как отново го завладява радостното опиянение. Онова, което беше почувствал, когато стегна въжето около шията на Дзен Годо и кръвта на наскоро убитото животинче плисна върху ръцете му. Опияняващото чувство за свобода.

Даде си сметка, че отново е минал в нелегалност. Просто беше сменил подземните тунели на своето битие. Но сега ще започне играта, която го привличаше отдавна, за която дълго бе мечтал. Сега той ще бъде едновременно и ловецът, и червената лисица. Това беше прекрасната, уникална роля, за която цял живот беше копнял.

„Когато се върна от Кюшю, аз вече няма да бъда Дзен Годо, беше казал баща й. Дзен Годо е мъртъв, нали, Дос-сан? Вие го убихте. От днес нататък, до края на живота си, аз ще бъда Ватаро Таки. Поемам задължението да искам от вас само такива неща, които не влизат в противоречие с вашия патриотизъм. Добре зная какви чувства храните към родината си. Може би по-добре от вас самия. Вече ви споменах, че по време на войната работех в «Токо», специалните полицейски подразделения. Главната ми задача беше да се боря срещу комунистическите групировки, които, ако бяха успели да се утвърдят на нашата земя, положително щяха да бъдат пагубни за бъдещето на Япония. Възнамерявам да продължа тази борба и сега, с новия клан на Якудза, който ще създам в близко бъдеще. Сам виждате, Дос-сан, че това, което искам за своята родина, не се различава от онова, което вие искате за вашата.“

Седяха един срещу друг. Хора от две коренно противоположни култури. Привлечени един към друг именно от пропастта, която ги разделя. Две човешки същества с толкова общи неща помежду си, че би трябвало да бъдат близнаци. Бойци, срещнали се тук от противоположните краища на вселената. Сякаш бяха родени за този момент, родени, за да водят това сражение.

— Никой никога не ме е обичал — прошепна Мичико и го върна в настоящето. — Хората са познавали само частица от мен. Дали грешката е моя? Сигурно… — вниманието й беше насочено изцяло към пространството, което ги разделяше. Толкова интензивно и пламенно, че то сякаш оживя. — Нашата култура и възпитание изискват въздържание. Интимността е нещо непознато в общество, което прекарва живота си между стени от оризова хартия. В Япония „аз“ не съществува, тук има единствено „ние“…

Замръзна на място, очите й не слизаха от лицето му. Напрегнато го изучаваше, а може би изучаваше нещо, което беше открила дълбоко в душата му.

— Но аз отварям духа си. Аз мисля и чувствам. Аз! Как е възможно това? Не го разбирам, не мога да го понеса. Просто защото не мога да споделя с друг японец това АЗ. И съм принудена да го скрия дълбоко в душата си… Но с теб е различно — пръстите й пробягаха по зърната на гърдите му и те възбудено щръкнаха. — В близост до теб моята плът се разтапя като восък — малкото й езиче се стрелна навън. — Сгъстеният въздух най-сетне може да напусне главата ми… — близна ръцете му. — Мога да затворя очи… — езичето се насочи към долната част на корема му. — Мога да кажа аз , без да се чувствам като извънземно, пълзящо по пустинната повърхност на Луната… — даде му да разбере, че сексът далеч не е само възбудата на пениса.