Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Двадесет минути по-късно отново се озоваха пред игралния клуб. Хазартът се вихреше с пълна сила. Хоно имаше чувството, че са отсъствали пет минути, а не пет часа. Помещението вонеше на цигарен дим и спарени тела, напрежението се усещаше във въздуха. Хоно си спомни за баща си, стомахът й се сви. Колко ли нощи е стоял на колене пред зеленото сукно, губейки всички пари, с които разполага? Със сигурност повече, отколкото са дърветата в гората край Йошино… Съдбата му беше такава. Да умре от силата на порока си… Никой съдебен лекар не би записал подобно заключение в смъртния акт, но такава беше истината…

Голите до кръста якудза продължаваха да клечат край ниските маси, разноцветните им „иризуми“ потно проблясваха. Съставът на играчите също не беше променен, те все така местеха купчини с пари върху зеленото сукно, никой не изглеждаше уморен или отегчен. Дори обратното — в очите им светеше трескав блясък, нервите им бяха опънати до скъсване.

Бяха обзети от вечната комарджийска заблуда, че печалбата е близо, че вече я докосват с ръка… Макар на практика да беше точно обратното — печалбата си беше все така илюзорна, колкото и в началото на играта. Точно в това се съдържаше най-опасната заблуда на техния порок. Заблудата, която рано или късно води до унищожението им…

Хоно насочи вниманието си към административния вицепрезидент на „Кага“ още преди Фукуда да й прошепне това. Той току-що беше загубил нова купчина пари, ръката му нервно потъна в джоба. Извади бележник и подписа поредния маркер. Колко ли такива бележки е подписал тази нощ? На каква сума възлиза купчинката, подредена пред главното крупие? „Господи, поклати глава Хоно. Нима е възможно да се губят толкова много пари?“

Вицепрезидентът пусна маркера, очите му ревниво следяха как якудза си го предават от ръка на ръка. Хартийката най-сетне кацна пред онзи с бръснатата глава, върху която беше татуиран дракон. Той дори не я погледна, очите му отново потърсиха погледа на Фукуда.

Този път Фукуда не помръдна. Устните й се доближиха до ухото на Хоно:

— Какво ще ме посъветвате? — прошепна тя. — Да приема ли маркера на „Кага“, или да го откажа?

— Нямам право да ви давам съвет — поклати глава Хоно. — Просто не разполагам с нужната информация.

— Информацията е без значение — отвърна Фукуда. — Казвайте: да или не?

— Не зная…

— Знаете — поклати глава Фукуда. — Знаете не по-зле от мен. Време е да поемете отговорност. Воинският ви дух има нужда от отговорност, единствено благодарение на нея той може да укрепва и процъфтява…

Хоно премести поглед от мъжа с дракона към вицепрезидента на „Кага“. Би трябвало да помисли за ужасната агония на баща си, за страданията на семейството си… Може би го правеше, но по нов, съвсем различен начин. Не изпитваше никакви симпатии към човека на „Кага“. Той беше затънал в порока прекалено дълбоко, за да може да му се помогне. Освен това нямаше никакво желание да му помага и това беше другата изненада… За пръв път видя порока на баща си от друг ъгъл, за пръв път разбра, че отношението й към този порок може да бъде различно и многообразно — като лунните зайчета, подскачащи върху развълнуваната повърхност на Сумида. В последния миг на нерешителност главата й се проясни, тя изведнъж разбра значението на всичко видяно през тази нощ, на кратките реплики на Фукуда… Колебанието изчезна, всичко беше ясно…

— Приемете маркера! — отсече боецът с гласа на Хоно.

Фукуда кимна, мъжът с дракона прибра бележката и тикна три дебели пачки йени към вицепрезидента на „Кага“, чиито очи алчно проблеснаха.

В шест без три минути мерцедесът безшумно паркира пред клуба на Големия Езо в Гинза. Дъждът беше спрял, черните облаци бързо отстъпваха, подгонени от свеж източен ветрец. Небето над небостъргачите в центъра вече просветляваше, цветът му беше гълъбовосив, съвсем като костюма на Фукуда.

— Няма да дойдете с мен, нали? — попита Хоно.

— Не — поклати глава Фукуда. — Имам друга работа.

— Ще се видим ли пак?

Шофьорът слезе и отвори вратичката пред Хоно.

— Това зависи само от вас, госпожо Канзей — усмихна се Фукуда. — Властта е в ръцете ви, съдбата ви — също…

Хоно бавно излезе на тротоара, гърдите й жадно поеха свежия въздух на настъпващото утро. Най-сетне, помисли си тя и душата й запя.

— Открихме го! — обяви с усмивка Големия Езо, едва изчакал я да прекоси гладките гранитни плочи на ресторанта.

— Искаш да кажеш, че Гийн е жив? — попита тя и се отпусна в свободния стол. — Пострадал ли е?