Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Точно пет минути след като приключи с храната, Фукуда се извърна към входа на ресторанта зад гърба си. Хоно проследи погледа му и с учудване видя фигурата на шефа си Кунио Мишита, който размени няколко думи с портиера и се насочи към масата на един мъж, когото Хоно не беше забелязала до този момент. Оказа се, че това е японският министър на финансите.

Двамата си размениха любезни поклони и подеха оживен разговор. Поръчаха си само кафе, но почти не докоснаха чашките. След няколко минути станаха и си тръгнаха.

Фукуда плати сметката и двамата се насочиха към вратата. Тръгнаха подир Мишита и министъра. Навсякъде около тях блестяха неонови реклами, небостъргачите от стъкло и стомана демонстрираха новото богатство на Япония.

Отначало Хоно не видя нищо необичайно в срещата между шефа си и министъра. Просто двама бизнесмени с общи интереси разменят мисли помежду си. Но после забеляза как подозрително издут плик преминава в ръцете на министъра, който побърза да го напъха във вътрешния джоб на сакото си. Двамата продължиха бавната си разходка, както разговаряха спокойно, сякаш нищо не беше се случило. Десет минути по-късно се разделиха.

Фукуда и Хоно продължиха разходката си из Акасака. Хоно си мислеше за огромния късмет на „Мишита индъстриз“ през последната година, когато печелеше търг след търг за спонсорирани от правителството проекти. Компанията винаги беше най-подходяща за развитие на нови дейности, винаги закриваше част от производството си точно преди Министерският съвет да обяви това производство за остаряло и безперспективно. Едва сега разбра, че тук късметът няма нищо общо. Всичко опираше до срещи като тази, на която присъстваха преди малко.

Високите сгради около тях чезнеха в ниско надвисналите, натежали от влага облаци, които бледо отразяваха сиянието на града. Хоно винаги беше обичала този град, гордееше се с него. Но сега изведнъж започна да го вижда в по-друга светлина.

Спомни си за лунната пътека върху спокойните води на Сумида, която беше зърнала през прозореца на новото си жилище. Една от мечтите й се беше превърнала в действителност. Сега обаче беше изправена срещу обратната страна на медала — един кошмарен свят, изпълнен с корупция, измама и смърт, също част от любимото Токио. Нейното Токио. „Господи, въздъхна тя. Тази вечер станах свидетел на чудовищни неща! Нима ще мога отново да заобичам този град?“

Фукуда я въведе в малък парк и кимна по посока на къса каменна пейка. Седнаха. Някъде в мрака ромолеше поточе, над пейката се издигаше стар японски кедър с изкорубен ствол.

— Това място винаги ми е харесвало — обади се някак отнесено Фукуда. — Идвам тук, когато градът ми се струва прекалено мрачен и усещам, че не го издържам повече… Сядам на тази пейка и гледам стария кедър…

— Горкото дърво — отбеляза Хоно. — Изглежда така, сякаш Господ го е поразил с мълнията си…

— Аз пък мисля, че красотата на този кедър е била отнета от болката… Вижте го — нима игличките му не изглеждат странно на фона на неоновите реклами, стоманата и стъклото? Нима стволът му не е разкривен, защото е трябвало да търси светлината на слънцето между тези метални кули? Не бих казал, че Бог е виновен за уродливостта на това дърво…

Хоно разбра внушението. Тук Бог и човек бяха едно монолитно цяло, природата няма думата в защита на своите творения. Старият кедър просто подчертаваше липсата на смисъл в живота на тази огромна метрополия.

— Аз също бих била доволна да се отбивам тук — простичко отвърна тя.

Наближаваше три сутринта. Последната спирка от маршрута им се оказа грозна, подобна на бункер сграда в Шимабаши. Изградена от гол железобетон, тя беше абсолютно безлична, Хоно остана с усещането, че някой нарочно я е побил тук, сред старите и далеч по-нормални къщи на малката уличка.

Вътре цареше полумрак, сякаш се намираха в нощна гора.

— Можете да се преоблечете ей там — рече Фукуда и махна с ръка към една врата в дъното на коридора.

Хоно влезе в съблекалнята, изкъпа се и облече мекото „ги“, с което се практикуват бойните изкуства. Отиде в дожото, което беше доста по-различно от онова в клуба на Големия Езо. Това тук беше по-голямо, по-зле осветено и някак заплашително. За миг изпита чувството, че се намира в замъка на великия шогун Йеасу Токугава…

Не след дълго се появи и Фукуда. На главата му имаше защитна маска, а в ръцете си държеше два „бокена“ — традиционните дървени саби за кенжуцу. Носеше и втора маска, очевидно за Хоно.