Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Какво е то, малка красавице?

— Как оцеляват тия хора?

— О, как ли? Ами в много случаи някои не оцеляват, други извървяват собствения си път, ако ме разбираш какво имам предвид. Но всъщност, нали това е животът — да извървиш пътя си.

— Но това е… нелегален начин на живот.

— Е, да — пак се усмихна той, — но това е част от неговата привлекателност, нали? Тук тези хора са желани, почитани, известни — в много отношения дори ги величаят като богове. Какво повече могат да искат? Тук те получават известно удовлетворение, което потушава болката от миналото им, болката за рано разбитите им семейства. А семейството — това е много важно за тях; това е двигател, който ги движи напред. Защото още от деца единственото нещо, което са считали за своя собственост, е било семейството.

— Говорите така, сякаш сте над всичко това… и не сте част от…

Особен поглед изпълни очите на Стинсън и той премигна няколко пъти.

— Да, как да кажа, предполагам, че това е мой начин да потискам спомените си. Но не и да ги забравя, подчертавам, никога не ги забравям. Живея само с настоящето, без да позволявам на миналото да се изпречва на пътя ми — Стинсън я погледна едва ли не от височините на Олимп. — Аз съм танцьор, Даяна. Не стрелям по никого. И въпреки това в твоя свят аз съм не по-малко презрян от Трип — за момент в погледа му се появи нещо като благодарност към нея, задето най-сетне го разтовари от мъката му.

— Странно е, че си тук — продължи той бавно — точно в този момент. И че не изпитваш страх…

— Аз съм с Бейба.

Стинсън я изгледа особено.

— Да, разбира се. Но все пак си тук. И предполагам, че ти си направила първата стъпка към Бейба, а не обратното.

— Така е.

— Е, да, но си направила само стъпка. А това още не означава пътека. Поне както ние разбираме понятието пътека. Не си отишла при него като проститутка или за наркотик. Защо, тогава, си отишла?

— Ами… и аз не мога да обясня защо.

— Както и да е — отново я погали по косата. — Всъщност това няма значение сега. Но някой ден ще има — и замислено добави: — Ще има.

— Аха! — отдалеч се провикна Трип, докато се приближаваше към тях. — К’ви ти ги реди тоя кучи син за мен, а? К’во смахнато копеле съм, нали?

— Нищо подобно — отвърна Даяна, — тъкмо обратното.

Трип премести поглед от нея към Стинсън.

— Тъй ли? Много любезно от твоя страна, брат.

— В случая любезността няма нищо общо — отвърна Стинсън.

— К’ви ти ги разправяше? — закикоти се Трип. — Имам предвид т’ва копеле. Улицата, душко, се превърна вече в такава работна площадка, че не е по силите на негъра да ви разбере.

— Я млъквай, Трип! Престани да разиграваш театър пред дамата. Кого, смяташ, че ще заблудиш с тия глупости?

— За к’во говориш, човече?

— Нали разбираш, Даяна? Трип си въобразява, че колкото по на смях го вземаш, толкова по-лесно ще може да те избудалка някой ден. Обаче знаеш ли? Той е абсолютно прав — Стинсън се обърна към Трип: — А ти също знаеш ли какво, човече? Това тук е забава. Няма да падне работа за теб. Мястото е неутрално, извън границите на големите престрелки и други подобни жестокости — той заби показалец в гърдите на Трип. — Тъй че успокой топката. Отпусни се и се забавлявай.

— Слушай, човече, та нали само ако за момент се отпусна, точно тогава ония ще нахълтат и ще ме размажат на стената. Само аз си знам к’во ми струваше да дойда дотук, разбра ли?

— Слушай, човече — безпогрешно изимитира гласа на Трип Стинсън, — изобщо не си забавен — изхили се и се отдалечи.

— Къде е Бейба? — попита Даяна и се огледа наоколо.

Погледът й спря върху червената коса и бледите очи на Орелио Окейшо. Той тъкмо влизаше. Беше облечен в костюм с цвят на кестен; в петлицата му имаше забучен карамфил. Отгоре носеше наметнато кафяво кашмирено палто — изглежда съзнателно имитираше позата на предприемача Соя Хюрък.

Трип проследи погледа й и я дръпна настрана.

— Не се забърквай с такива като него, момиче. Той е буре с барут.

— Бейба върши някакви сделки с него.

— Аха. Само че не ми се ще да си пъхам носа в техните работи. Бейба знае к’во върши. А оня си пада по жените, стига да не са пуерториканки или негърки. Ще ги сдъвче и тъй бързо ще ги изплюе, че няма да знаят къде са. Стой настрана от него, казвам ти.

Но беше вече късно — Окейшо очевидно я беше видял сред множеството черни лица и си проправяше път към нея и Трип.

— Виж ти! — захили се той и заприлича на хищна риба. — Да пукна, ако това не е мадамата на Бейба — особено натърти на последната дума и тя прозвуча като „курва“. — Какво те е довело в тоя отдалечен район? Да видиш как живее другата половина ли? Да се вмъкнеш в нашите души… или ще е по-правилно да кажа, в нашите легла?