Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Даяна смъкна прозореца на таксито и подаде глава навън; студеният нощен въздух зашиба бузите й с кадифени юмруци. Тя отвори уста и след малко усети венците си сковани от студа.

Отиваха на празненството. Извън търговската част на града. И паркът разтвори железния си юмрук заради нея, смекчен от розовата светлина на Манхатън, а от върховете на кулите лампите сякаш напластяваха по листака скреж.

Таксито спря пред огромна предвоенна постройка на 116-та улица, пресечка на Пето авеню и граница между източната и западната част на града.

— Свободна територия — отбеляза Бейба, като я видя да вдига глава и да оглежда бетонната фасада, украсена с фигури водоливници по подобие на древна френска катедрала. Сградата определено беше в европейски стил, характерен за по-крайните, затънтени улици на Манхатън, все още незасегнати от основния градски план, който целеше да увеличи неприятната атмосфера от многоетажни жилища, за да подслони нарастващото имигрантско население или — както биха се изразили някои — да подобри условията за живот на бедните.

— Тук всеки е свободен да дойде и да си отиде.

Започна да вали лека суграшица и автомобилното движение зашепна във влажния въздух. Двамата стояха на тротоара пред украсения вход. От лявата им страда една улична лампа на ъгъла чертаеше върху замръзналия сняг хладен ореол от светлина.

— Както говориш, сякаш става дума за война.

— Тъкмо за т’ва става дума, момиче — заклати той рунтавата си глава. — Тия мръсни пуерториканци искат да се намърдат там веднага. Ама ще трябва да минат през труповете ни. Не само от белите трябва да се пазим, момиче — той я хвана за ръка и я поведе към входа.

— Бейба — заговори Даяна, — защо си останал да живееш там, където си сега? Разбрах, че не е необходимо.

Жълтите му очи се извърнаха към нея.

— Добре ми е. Няма кой да се заяжда с мен. Няма тъжби, с които да ме изкарват оттам. Само аз съм си — един човек извън закона.

Цялото фоайе беше в мрамор и огледала с позлатени рамки, потъмнели на места; отраженията в тях изглеждаха причудливо насечени.

Непосредствено до вратата отляво пъстрееше коледна елха, а отдясно мраморно стълбище водеше нагоре в сумрака. Точно пред тях беше дървената врата на асансьора. Даяна погледна през ромбовидното прозорче, когато той слезе на тяхното ниво.

Приемът беше на седмия етаж и весела, шумна глъч ги посрещна още щом излязоха от асансьора. Домакинът стоеше пред вратата — невероятно висок чернокож, който се движеше с гъвкавата походка на огромен котарак. Косата му беше по-скоро лъскава четина, носът — остър като клюн, а очите му не спираха да се движат, сякаш следяха за пълната безопасност. Той се захили, разтърси силно ръката на Бейба, после се наведе и целуна Даяна по бузата.

— Колко е очарователна! — възкликна той и ги поведе навътре в душното и шумно помещение. Движенията му бяха пъргави, но пестеливи; когато извърна глава, на едното му ухо проблесна златна обица. Името му беше Стинсън.

Попаднаха в центъра на водовъртеж от цигарен дим. Настъпи раздвижване, чуха се коментари. Наоколо се виждаха само черни лица — гримирани и весели; издадени напред червени устни, широко отворени женски очи. Залп от смях, самотен кикот, идещи сякаш от самото съществуване.

Бейба взе напитки за двамата, после представи Даяна. Тук се бяха събрали адвокати и танцьорки, лихвари кожодери и актьори. Създаваше се впечатлението, че всички са равностойни, че всички принадлежат и са свързани с това време и място. Даяна обаче долови копнежа в очите им, когато я поглеждаха. Опитваха се да го прикрият, но рядко успяваха. Те й завиждаха, завиждаха на вродената й белота, на цвета на кожата й — единствената стока, която никога не можеха да имат. А тази стока предоставяше свободен достъп до всичко. Тя беше ключът на този град.

— Охоо, Бейба. Каква изненада!

Нисък, леко накуцващ мъж със светла кожа си проправяше път към тях. Лицето му беше изкривено на една страна; кожата на лявата му половина лъщеше и беше опъната от несполучлива пластична операция. Имаше странен вид — само върху дясната му челюст се виждаше леко набола брада.

— Случва се, брат — рече Бейба и обгърна с ръка рамото ма Даяна. — Даяна, това е Трип.

— Здравей!

— Охоо, поощряваш момите за женене, Бейба, ах, ти, хитрец.

Даяна се разсмя.

— И ми е приятно да се запознаем.

— Божке! — възкликна със задоволство Трип. — Ама тя има и пипе!

— Да не се надява човек, но дори и ти имаш, късокраки кучи сине — Бейба отпи глътка и продължи: — Слушай, момиче, трябва да свърша една работа. Ти остани с добрия стар Трип. Той ще ти прави компания, докато се върна, нали, брат?