Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Когато вдигна глава, Даяна видя как мотоциклетът отново се носи бясно по оживената магистрала. Движеше се косо спрямо движението и насрещните коли заскърцаха и отбиваха встрани в безпорядък от разноцветни ъгли.

Насред магистралата моторът изсвистя и остави след себе си черна димяща гума. До ноздрите на Даяна достигна миризма на изгоряло масло и кръв.

— Крис! — извика тя и се опита да стане.

Ала моторът, все още яхнат от Крис, вече бе стигнал оттатъшния банкет. Блъсна се в една паркирана кола и след като се завъртя, сякаш продължаваше да набира сили, се вряза в прозореца на близката крайбрежна къща. Избълва ярка огнена завеса, последвана от тътен, който като че ли извести края на света. Гъст дим се изви към небето подобно на гарванови крила; някой изпищя, после отново и отново. Движението се задръсти, клаксони свиреха, писъкът не стихваше; огнените езици, със скоростта на светлината, се катереха настървено все по-нагоре и пак тази миризма, тази отвратителна миризма, която изпълваше ноздрите й; едно куче ядеше собствената си опашка. После останаха само писъкът и падащият мрак.

Скърцане, дрънчене, тупване.

— … тук. Не, нищо не искам от това. Не и тук.

Тътнене, което не спираше да отеква в катедралата на съзнанието й.

— … за бога, кажи на онова черно копеле да изгаси това чудо!

Тишина, хлад и свеж въздух, и един глас тихо, тихо:

— Добре, момче, иди да го слушаш в другия край на коридора…

Сиви паяжини висяха встрани от слънчевата светлина. Мъгла като от песъчинки, просветляване, избеляване, отлепване на пласт след пласт, сякаш марля се сваляше от очите.

— … аяна, как се случи?

И вятърът шибаше, започна клатушкане напред-назад. О, боже, падам! — залитане като при трус, земята, която се надигаше, разтърсващият удар, после булото на метеора, отдалечаващ се от нея, изпращайки тъмночервени и черни сигнали в небето, изпълвайки следобеда с пара. Крис, Крис, о, Крис!

— … койно, спокойно. Всичко е наред.

Тя беше седнала, трепереше и хлипаше на рамото му.

— Докторе?

— В момента това е по-добро от инжекция. А по-късно… — изречението така увисна във въздуха, недовършено.

— Къде се намирам? — прошепна тя. Не е край морето. Мили боже, не там.

— Ти си в болница, Даяна — гласът беше на Боунстийл. Сега го позна.

— Боби?

— Да?

— Боби — тя се притисна в него. — Мотоциклетът. Нещо… той… той… — гласът й беше тънък и остър като оризова хартия.

— Няма нищо — рече той в ухото й. — Ти си вече в безопасност. Добре си.

— А Крис? — пак зашепна тя. — Какво стана с Крис?

Усети го, че се размърда, когато погледна към доктора.

— Крис е мъртъв, Даяна…

— Не! Не е възможно!

Ала разперените гарванови крила още бяха на синьото, синьо небе, пламъците, лумнали веднага след силната ударна вълна на експлозията, продължаваха да ближат лакомо, кислородът бе изсмукан от белите й дробове и писъкът ехтеше отново в съзнанието й. Ужас!

Тя пак се разтрепери.

— Той не може да е…

Но гневът й бе вече преминал и тя говореше тихо, сякаш благославяше. О, Крис, тъкмо беше започнал съвършено нов живот. „Не мога да повярвам. Моето сърце тупти, а твоето — не. Може ли някой да обясни това?“ Тя отново се притисна в Боунстийл, но в сухожилието на рамото му.

— Даяна… — гласът му беше мил, успокояващ, — трябва да знам как се случи това. Бях пуснал човек след вас, но той не успял да настигне тоя „Харли“.

Вкусът на пръст, прах и пясък в устата й, който я задавяше, рамото, ударено в земята и болката, която я разкъсваше, кръвта, която се лееше и почти я заслепяваше, но полезрението оставаше същото, метеорът, който напускаше земята и взимаше надмощие над въздуха, малко преди да отскочи, да се разбие… буум! И пламъците, и несекващият писък. И нейният писък.

Даяна се облегна отново на възглавницата; по лицето й се стичаха сълзи.

— Първо — заговори тя — кажи ми къде се намирам — и го погледна в лицето, в очите.

— В спешното отделение на болницата „Санта Моника“. Имаш няколко повърхностни наранявания, едното от които — най-опасното — е под дясното ти око. Освен това имаш доста ожулвания, натъртени са две ребра и едното рамо. Докторът каза, че то ще продължи да те боли още месец, месец и нещо. Не ти препоръчва никаква гимнастика — Боунстийл се усмихна, ала тя усети, че е напрегнат.