Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Гневът й продължаваше да се трупа с нестихваща сила, ала сега лицето, надвесено досами нейното, потъна в мъгла и тя трябваше да присвие очи, за да го разпознае. После образът на доктор Гийст изчезна и лицето доби образа на майка й. Но ръцете й, обгърнали и този изящен врат, стискаха ли, стискаха. Имаше чувството, че се задъхва, че дъхът й излиза от нея като струи вода, които заливат пода, а тя се плъзга, залита, отворила уста в беззвучен вик.

За известно време силата на омразата задържа очите й затворени. Мамо, помисли си тя, как можа да постъпиш така с мен? От ревност. Винаги си ме ревнувала. Всичко беше наред, докато бях бебе, на което ти можеше да сменяш пеленките, да го храниш и къпеш. Но когато пораснах, аз станах твоя съперница. Ти искаше да остана завинаги дете.

Даяна отвори очи, защото жадуваше да види лицето на майка си в този момент — чудовищно изкривено от мисълта, че е на път да умре от удушаване. Ала това не беше лицето на майка й, което бе видяла преди малко, а нечие друго — призрачно и някак ужасяващо. Даяна започна да крещи, докато остана без дъх. После в несвяст се понесе в нищото.

Когато се събуди, й дадоха да пие гъст лимонов сироп, който като че ли бе направен само от захар. Сладостта му обаче не можа да заличи силния вкус на гума в устата й. На следващия ден, докато лежеше в стаята си и гледаше в тавана, щеше да си спомни за Т-образния наконечник от черна гума, който бе видяла да лежи на пода, когато я извеждаха от „тъмницата“ и за следите от зъбите си по него, толкова дълбоки, че сигурно за малко не го е отхапала по време на първата си процедура.

След като се възстанови горе, в стаята си, й донесоха закуска. Никога в живота си тя не се бе чувствала толкова изгладняла, но като видя размера на чинните и техния брой, си рече: „Няма на света човек, който да е в състояние да погълне такова количество храна наведнъж.“ И изяде всичко.

Така продължи ден след ден: след процедурата идваше разтърсващото вкарване, на глюкоза, после тъпченето с храна. Доктор Гийст я посещаваше всеки ден. Говореше й безкрайно дълго. Тя изобщо не го слушаше. Чувстваше съзнанието си издуто като балон, пълно с невероятна смесица от мисли и идеи, сякаш тя беше някакво същество, попаднало в друг, далечен свят и сега се приспособяваше към съвършено нови условия за живот. Посещенията на доктор Гийст й се струваха толкова недействителни, колкото и една разходка до обратната страна на слънцето. Започна да гледа на него като на чудновато еднодневно цвете, което с всяка нова зора цъфваше, за да повехне и умре с падането на мрака. И се отнасяше към него със същото безразличие, което би проявила към някое растение или към телевизора, работещ с намален звук — само за компания и за нищо повече.

Нощем лежеше будна, изпълнена с омраза към Моника и Орелио Окейшо, която бушуваше в гърдите й, като горски пожар, и тъкмо в тази омраза се вкопчваше тя здраво, когато ужасът от затварянето й в „Уайт Сидърс“ и всекидневните й отивания в тъмницата заплашваха да я смажат. Доктор Гийст можеше да се заеме с частта от съзнанието й, запазена за Моника — всъщност той вече го правеше; това беше главна тема във всекидневните му разговори с Даяна. Ала страхът, че може да научи за тайния й живот с Бейба и тайната й омраза към Орелио Окейшо, изглежда се оказа неоснователен, тъй като дните се нижеха, а докторът не споменаваше дума нито за единия, нито за другия. Любовта й към Бейба, омразата й към неговия убиец — това бяха нейни чувства. Само нейни. Оказа се права — никой и нищо не бе в състояние да ги изтръгне от нея. Много по-късно, когато можеше безболезнено да се връща в мислите си към това време, тя щеше да е убедена, че тъкмо тези нейни тайни са били единственото, което е стояло между нея и лудостта — истинската, чистата форма на лудост, която доктор Гийст положително никога нямаше да разпознае, камо ли да знае как се лекува.

След време я включиха в групова терапия като част от всекидневния й режим. Всички пациенти бяха подлагани на едно и също лечение. Веднъж по време на процедурата, един от пациентите — едър мъжага, настанен тук много преди Даяна, успя набързо да й даде съвет:

— Изяждай всичко, което ти дават — прошепна той.

Тя не схвана смисъла на думите му. Проумя го едва една вечер, може би три седмици след влизането си в болницата. Беше забелязал, че вече е натрупала килограми. Когато санитарят й донесе вечерята, Даяна установи, че няма апетит. Представи си как става ужасно дебела и как всеки, който я види, зарязва работата си и се вторачва в патравата й походка. Санитарят настоя да си изяде яденето, ала тя отказа.