Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Той излезе от стаята, за да се върне след няколко минути с още един санитар и лекар, когото Даяна не бе виждала преди. Беше висок и слаб, с пясъчен цвят на косата и с четинеста брада. Горната му устна изглеждаше странно, без следа от косми.

Санитарите тикаха количка от неръждаема стомана, отрупана с медицински инструменти. По нареждане на лекаря те вързаха Даяна за леглото и отмотаха от количката адски дълъг гумен маркуч.

Тя обезумя от страх и започна да крещи, когато единият от тях се опита да напъха маркуча в ноздрата й. Замята глава наляво-надясно, но другият санитар я сграбчи тъй силно за брадичката, че от очите й бликнаха сълзи. Имаше чувството, че челюстите и се разместиха. Санитарят, който държеше маркуча, веднага го тикна в ноздрата й. Тя се закашля и й се доповръща, когато противното нещо стигна до гърлото й. Без да охлабва пръсти от челюстта й, другият санитар се наведе ниско над нея.

— Ако не стоиш мирна — изсъска той, — няма да можеш да издържиш — и се усмихна мило. — Ние все едно ще си свършим работата, така че избирай.

Даяна легна отново, трепереща от напрежение и страх; от челото й се стичаше пот и изпълваше устата й със солен вкус. Нахраниха я през маркуча. Оттогава тя не отказваше никаква храна.

Отказа обаче да се види с Моника. След като изминаха осемнайсет дни от началото на инсулиновата шокова терапия, доктор Гийст дойде в стаята и й съобщи, че майка й може вече да бъде допусната в болницата, за да я види.

— Но само ако ти пожелаеш — допълни той.

Даяна не пожела и така остана сама.

Не всеки ден, но много често се възобновяваха виденията с акта на удушване, които я бяха спохождали в първите дни на лечението. Те винаги бяха едни и същи. Започваха с доктор Гийст като неин неприятел — „това е съвсем естествено“, поясняваше той и кимаше в знак на разбиране, когато Даяна ги споделяше с него, — после се явяваше Моника, пак се преобразяваше в другото лице, призрачното, едновременно толкова познато и невероятно ужасяващо. „Ти чувстваш как закотвящата нишка на съзнанието ти се разхлабва“, обясняваше й докторът. „И отдолу, преди още то да се е покорило напълно и ти да изпаднеш в несвяст, получаваш проблясъци от това, което лежи в тези дълбини.“

Една сутрин, след като бе сънувала как доктор Гийст танцува жига в светлината на зловещата пълна луна и пешовете на ослепително бялата престилка се мятат около бедрата му, Даяна застана лице в лице с образа на нейния последен — и „основен“, според доктора — антагонист. Това беше баща й. Мъртвият й баща, към когото тя бе изпитвала само обич. И тя започна да го души и да вика все по-силно и по-силно: „Не ме оставяй, моля те, не ме оставяй!“, а после: „Мразя те, задето ме остави!“

След като изминаха два месеца и половина от затварянето й в „Уайт Сидърс“, доктор Гийст влезе в стаята с пакет дрехи.

— Време е да си тръгваш, Даяна. Вече си излекувана.

От какво съм излекувана? — запита се тя. После сложи длан върху дрехите и рече:

— Това не са мои дрехи.

— Вече са твои. Ние ги купихме за теб — отвърна любезно доктор Гийст. — Ти не можеш да влезеш в тези, с които дойде.

И наистина, когато се преоблече и се погледна в огледалото, не можа да познае нито лицето, нито тялото, отразени в него. Изглежда докато е била в безсъзнание, някаква дебелана се е вмъкнала в нея. Прилоша й от гледката.

На входа на „Уайт Сидърс“ доктор Гийст спря и леко докосна ръката й.

— Не искаш ли да знаеш защо майка ти не е дошла да те вземе?

— Не — отвърна Даяна. — Не искам. Ние не се интересуваме много една от друга.

— Но тя показа заинтересованост, като те прати тук — подчерта докторът.

Даяна почти се изсмя в лицето му.

— Тя искаше да ме промени. Според нейната представа.

— Това е грях — рече доктор Гийст с блуждаещ поглед, — в който можеш да обвиниш много родители.

Даяна го погледна. Зад гърба си чуваше шума на автомобилното движение, лай на куче, детски смях. Тези звуци вече я призоваваха.

— Но не всички отиват толкова далеч.

— Тя искаше само твоето добро.

Гласът му прозвуча изненадващо тежко в студения въздух. Даяна беше дошла тук посред зима. Сега беше почти пролет и дърветата бяха напъпили, първите птички стягаха гнездата си за лятото.

— Защо „искаше“?

— Даяна, майка ти е в болницата. Постъпи преди месец и половина.

Даяна извърна поглед от него, от „Уайт Сидърс“ и го отправи към червените керемидени покриви оттатък Паркуей. За миг го задържа върху домакините, които се придвижваха към търговския център в големите си шевролети, буици или олдсмобили, все още с ролки на главата, прикрити под пъстроцветни шалчета. Запита се какъв ли живот водеха. Наистина ли бяха толкова обикновени, за каквито ги смяташе? Бяха ли щастливи, когато съпрузите им се връщаха вкъщи? Когато децата им се смееха? Разстройваха ли се, когато боклукът не беше изхвърлен, чувстваха ли се нещастни, когато родителско-учителското дружество не ги предложеше за заместник-председатели? Или имаше ли някъде… нещо, пазено в тайна, невидимо и неразкрито?