Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Всичко изглеждаше в реда на нещата, докато лекарят не я поведе през една врата с армирано стъкло в края на дълъг прав коридор и тя чу как след нея вратата шумно се заключи.

— Какво беше това? — попита Даяна и се огледа.

— Просто предпазна мярка — отвърна доктор Гийст. — Тук има огромни количества опиати — пак се усмихна. — Ние не искаме те да попаднат в лоши ръце, нали?

Даяна започна да се нервира от начина, по който доктор Гийст разговаряше с нея — като че ли е още дете, което няма собствено мнение по такива въпроси. Но нищо не каза и се остави да я води нанякъде.

— Хайде, елате — рече докторът. — Няма да отнеме повече от минута. Всичко е готово.

Ала когато отново се огледа, Даяна бе обзета от неприятното чувство, че тук става нещо нередно. Нямаше съмнение, че това беше част от болницата, която повечето от пациентите не виждаха, независимо от това, което й каза лекарят. Докато вървяха, тя бе забелязала, че всички врати тук се заключват отвън.

Даяна изведнъж се отскубна от него.

— По дяволите, къде ме водите?

Без да издаде звук, лекарят направи знак със свободната си ръка на една яка санитарка, която се приближи и хвана Даяна от другата й страна. Даяна се опита да се отскубне и от двамата.

— Хайде, мила — заговори санитарката. — За твое добро е. Ще видиш. Имай вяра в доктора.

Даяна вдигна поглед към едрото лице на жената и забеляза, че над широката й горна устна се откроява тъмна мъхеста черта. Докато вървяха все по-навътре в болницата, иззад някои от заключените врати до слуха на Даяна долитаха приглушени думкания, ритмични и ужасяващи, сякаш там бяха затворени гигантски сърца.

Най-накрая спряха пред врата, подобна на останалите. Санитарката извади от джоба на престилката си ключ и го пъхна в ключалката. Помещението представляваше малка кабина с легло, гардероб и едно тясно прозорче, защитено с телена мрежа и разположено толкова високо, че през него се виждаше само мрачната сивота на зимното небе.

— Какво ще правите с мен? — в гласа на Даяна имаше колкото гняв, толкова и страх.

Доктор Гийст я погледна сериозно през дебелите си стъкла. Изглеждаше по-различен и съвсем уверен.

— Госпожице Уитни — заговори той с възможно най-гръмкия тон на гласа си, — вие сте сериозно болна.

Стомахът й се сви, но тя не замълча:

— Какво говорите? Та аз дори хрема не съм имала през последните три години.

Тънките устни на доктора се извиха нагоре в крива, която според него трябваше вероятно да мине за божествена усмивка.

— Ние не говорим за тялото, госпожице Уитни, а за психиката ви. Психиката е особена, комплексна система и много често субективното познание дава фалшиви белези. Единствено чрез истински обективно наблюдение може да бъде поставена правилна диагноза — доктор Гийст сграбчи в основата единия си показалец с пръстите на другата си ръка и го изви така, че кокалчето изпука. — Вие сте неуравновесена. Казано направо, вие сте развила психоза той се надвеси над нея, огромен като мечка, както й се стори в този миг, защото преди съвсем не й изглеждаше едър мъж. — Това постоянно бягство от вкъщи е опит от ваша страна да отречете действителността.

Даяна реши, че доктор Гийст не е с всичкия си и изказа гласно тази мисъл, правейки крачка встрани от него, за да се упъти към вратата. Той спокойно и препречи пътя и дебелите пръсти на ръката му тъй болезнено се впиха в бицепсите й, че тя неволно извика.

— Ужасно съжалявам — сега в гласа му прозвуча непресторено извинение, — но ние трудно можем да очакваме, че вие ще се съгласите с подобна диагноза, нали? В края на краищата, на вас ви липсва пълната, ммм, непредубеденост, за да вземете правилно решение — той я разтърси леко, сякаш така щеше да я върне в правия път. — Да, вие сте сериозно болна, госпожице Уитни. Трябва да привикнете да ни вярвате. Ние знаем кое е най-доброто за вас.

Думите, изглежда, го развеселиха, защото той се закиска — звук, който се лееше тежко като петмез; звук, който щеше да я преследва дълго след престоя й тук.

Той я притегли към себе си, ала в жеста му нямаше капка топлина, капка близост и Даяна за сетен път се почуди що за специално обучение е това, на което биват подлагани лекарите, че до такава степен се различават от останалите хора. Дали и в личния си живот са толкова хладнокръвни, че те смразяват до кости? Дали отрупват и съпругите си със същото закоравяло презрение? Ами синовете и дъщерите си, и тях ли потупват по рамото с неизменното си безразличие? Способни ли са да пролеят сълза от скръб в случай на лична трагедия? Даяна дълбоко се съмняваше. Но и не изпитваше никаква жал към доктор Гийст или към семейството му. Щом лягаш със свиня, ти неминуемо ще станеш противен. Не, дълбоко в сърцето си тя чувстваше парещ като студен пламък гняв и наред с това стена от злоба, по-здрава и от най-твърдия диамант. Няма да отстъпя, зарече се тя, каквото и да става, няма да отстъпя пред него.