Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Знаеш ли колко безсънни нощи ми струваш?

Даяна не беше предполагала, че е струвала на майка си и час безсъние.

— Толкова се безпокоях за теб, Даяна.

Странно, но Моника изглеждаше по-спокойна от всеки друг път.

— Къде беше?

Изправи се и се приближи до Даяна. Беше едра, сочна жена. Косата й беше променена — по-дълга и лакирана, с цвят на потъмняло сребро и някак величествено ограждаше красивото й, с високи скули лице.

— Не че очаквам да ми кажеш истината. Съвсем не. В края на краищата всеки има право на свои тайни.

Даяна стоеше като вцепенена и само слушаше. Беше очаквала, че още с влизането й Моника ще започне с язвителните си забележки и крясъци, които бяха станали ежедневие, откакто баща й почина.

— Просто съм загрижена за теб — тя измери с поглед Даяна отгоре до долу. — Както виждам, отслабнала си — за момент като че ли се поколеба, но попита: — Дълго ли ще останеш?

— Не.

— Е, стой колкото искаш — гласът на Моника беше мек. — Никакви въпроси повече — тя разпери ръце. — Ще те излъжа, ако кажа, че не съм искала да се върнеш.

— Не искам да се връщам тук. Тук нямам нищо.

Лицето на Моника се изкриви, сякаш щеше да се разплаче. Тя притисна с ръка слепоочието си като че ли с всяка своя дума Даяна все по-дълбоко и по-дълбоко й забиваше нож. Устните й трепнаха в усмивка, която не стигна до очите й.

— Няма нищо, момичето ми. Мисля, че разбирам как се чувстваш. Върви по своя… — и изведнъж неудържимо захълца; раменете й се разтърсваха.

— Мамо…

Даяна не можеше да определи какво чувства. Силна вихрушка от чувства погълна сърцето й.

— О, да ме вземат дяволите! — смъмра се сама Моника. — Бях се зарекла да не рухвам пред теб — тя вдигна поглед. Сълзите й бяха размазали туша от миглите по бузите и й придаваха неприсъщ за нея вид на слабохарактерна и уязвима жена. — Щом си решила да си вървиш, добре, но… би ли изпълнила едно мое желание? Ще се чувствам с по-спокойна съвест, ако отидеш да се прегледаш. Така ще знам, че си здрава.

Даяна не възрази. Един медицински преглед й се струваше малка цена, която щеше да плати за спокойствието на Моника и за да поддържа гладки взаимоотношенията им през тези, както си мислеше, няколко последни дни заедно.

Беше средата на зимата и Моника й каза, че доктор Мелвил, старият им домашен лекар, е в отпуска.

— Но няма значение — нехайно заключи тя. — Намерила съм друг, който е още по-добър.

Не се и съмнявам! — помисли си Даяна. В леглото. Но независимо от всичко тя отиде на адреса в Уайт Плейнс. Доктор Гийст беше червендалест човек с безупречно поддържани бели мустачки, чиито тънки като жица краища завиваха покрай бузите му. Носеше очила с дебели стъкла, зад които се спотайваха воднисто сини очи. Имаше навика да поема въздух през свитите си устни, когато потънеше в мисли или обясняваше някаква процедура на пациента си. Затова бузите му винаги изглеждаха закръглени и издути — а както бяха и неизменно червени — като на свети Николай.

Той направи цялостен физически преглед на Даяна, после я попита дали има нещо против да я подложи на няколко по-специфични теста. Тя не възрази и докторът извърши съответните процедури, след което я изпрати в чакалнята, както беше облечена в една от ония неудобни престилки, които ти нахлузват в лекарските кабинети и които се връзват отзад и само те затрудняват.

След четирийсет и пет минути, през които Даяна все повече губеше търпение и прелистваше от горе от горе списания и вестници отпреди шест месеца, без да прочете нито дума, тя отново бе повикана в светая светих на доктор Гийст. Когато влезе, той й се усмихна сърдечно и стана от стола.

— Ще ми се да знам, госпожице Уитни, дали ще дойдете с мен до медицинския институт; той е на отсрещната страна на Паркуей?

— Защо? — попита Даяна. — Нещо сериозно ли има?

— Е, как да ви кажа… — доктор Гийст излезе иззад масивното си дъбово бюро. — Използвам често колегите там, когато ми се налага да направя някои допълнителни изследвания. Уверявам ви, че няма да ви отнема много време.

— Но има ли нещо нередно? Аз се чувствам добре.

Без да прибира усмивката си, лекарят я прегърна през рамо и я поведе към вратата.

— Моля, елате с мен, госпожице Уитни. Няма никаква причина за безпокойство. Вие сте в добри ръце.

Като всички лекари той нямаше да й каже истината, заключи в себе си Даяна, докато не получи всички резултати.

Медицинският институт „Уайт Сидърс“ представляваше несиметрична пететажна сграда, която с редицата от пиластри и фронтони от светъл камък сякаш искаше да не прилича на болница. Тя се издигаше сред невероятно равна ливада с купчинки сняг на места и тук-там с по някое чепато брястово дърво.