Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

„Да, помисли си Даяна, беше ужасно, наистина. Но в много други отношения, за които едва ли някога ще узнаеш.“

— Донякъде това може да ти се стори отвратително — отново заговори Берил, — но като си помислиш, че около нас всеки ден стават трагедии… А пък ако вникнеш по-дълбоко, откриваш, че всички ние по един или друг начин сме виновни, задето правим капитал от това. Но защо не? Това е естествено човешко желание. В края на краищата никой от нас не е ангел — краят ма коридора вече се виждаше; в дъното светеше ярка светлина, чуваше се глъч, сякаш всички говореха в един глас. — Ето, че пристигнахме — заяви Берил и въведе Даяна в залата.

Фотоапаратите мигом защракаха, улавяйки я в поза за част от секундата; заработиха и телевизионните камери, а до тях напрегнатите новинари правеха бързи коментари под носа си.

— Мислех да ти дам предварително подготвен текст — прошепна в ухото и Берил, — ала Рубънс ме увери, че знаеш какво да говориш.

Всъщност Даяна нямаше ни най-малка представа какво щеше да отговаря, докато изкачваше дървените стълбички към подиума. Главата й беше празна.

Но в момента, в който тълпата от медиите зае местата си, тя почувства, че всичко ще е наред. Разпозна лицето на Лорна Дитер; в очите на коментаторката имаше нещо, което не бе забелязвала досега. Но докато погледът й минаваше от един репортер на друг, виждаше и в техните очи същия този израз, отново и отново, като размножено огледално копие. Обзе я странно чувство. В съзнанието й зазвуча мелодия, топлина я обля отвътре. Мелодията беше с текст; и докато съзнанието й пееше: „Очите, които си хипнотизирала, танцуват в ритъма на твоето американско сърце“, Даяна почувства как цялата се изпълва с власт. Знаеше какво да каже и щеше да го каже. Помисли си за Бейба, който лежеше в собствената си кръв, а на стълбите отвън равнодушните котки стояха като стражи; помисли си за Мейър, притиснал лице в бодливата тел на лагера на смъртта с копнеж по деня, в който ще бъде освободен; помисли си и за тъмницата, забита във вонящата земя по-дълбоко отколкото й се бе искало. И започна да говори.

— От малка — каза Даяна — добих представа за стойността на човешкия живот. Не мога да твърдя, че познавам Найл Валънтайн добре или отдавна. Всъщност едва този уикенд Крис Кър ме запозна с него. Но както се случва човек да опознае някого по време на дълъг нощен полет, така Найл Валънтайн ми разказа неща, които може би не е разкривал пред никого другиго. Всички вие го познавате като музикант с изключителен талант и неутолима жажда за живот. И накрая тъкмо тази жажда го унищожи. Но аз опознах и друга страна от характера му, която, струва ми се, той се бе старал да скрие от всички вас. Това беше човешката му страна и това най-много ще ми липсва.

— Госпожице Уитни — извика някой, — вярно ли е, че Найл Валънтайн е починал от свръхдоза наркотик, който сам е поел?

— Мисля — предпазливо отвърна Даяна, — че точният отговор ще узнаете, когато екипът по медицинска експертиза в Сан Франциско се произнесе публично.

— А вярно ли е — настоя същия глас, — че някои членове на „Хартбийтс“ употребяват непрекъснато наркотици с много силно въздействие?

— Всички четем едни и същи вестници — спокойно каза Даяна и се усмихна. — С изключение на онези, които са пристрастени към телевизията.

Разнесе се общ смях.

— А вие? Какъв вид наркотици използвате?

Даяна се наклони напред и се усмихна още по-широко.

— Пеницилин, когато ми го предпише лекарят; в останалите случаи — витамини и желязо.

Отново се разнесе смях.

— Госпожице Уитни, тъй като от филмовото студио ни държат в неведение, може би вие самата ще ни кажете как върви „Хедър Дюел“? — гласът беше друг.

— Филмът е мечта за една актриса — отвърна Даяна. — Работата с Мариън Кларк те кара да се чувстваш на седмото небе — отново смях. — Но ако говорим сериозно, причината да получавате малко информация за всекидневния ход на филма, е, че всичко върни изключително вълнуващо и никой не иска да си раздвоява вниманието — тя млъкна за малко. — Нали знаете как филмовите дейци се осланят на своите масички за спиритически сеанси — смях — или на куклите за магии!

Докато всички продължаваха да се смеят, Даяна само се усмихваше.

В нейно отсъствие бе поставен друг рекламен плакат срещу този, който рекламираше новия филм на Редфорд. Берил отби покрай Сънсет и намали скоростта, за да даде възможност на Даяна да го разгледа добре.

Плакатът не беше от обичайните. Представляваше две огромни глави. Едната имаше лице на красива жена с дълги медени коси и раздалечени виолетови очи. Розовите й устни бяха полуотворени, сякаш щеше да зашепне нежни думи на любимия си. В изражението й имаше някаква невинност, която едва ли не сияеше.