Кен Фоллетт - Третият близнак

Взискателно огледа изображението си и това, което видя, му хареса. Всъщност бе нисък мъж, но телевизията правеше всички да изглеждат еднакво високи. Тъмносиният костюм му стоеше добре, небесносинята риза бе в тон с очите му, а тъмночервената му връзка не изпъкваше на екрана. Тъй като бе много придирчив, стори му се, че сребристата му коса е прекалено добре подредена — имаше опасност да заприлича на телевизионен евангелист.

Кинг, останал по прословутите си тиранти, бе агресивно настроен.

— Професоре, вие отново предизвикахте противоречиви изказвания с последната си книга и някои хора твърдят, че това вече не е наука, а политика. Как бихте го коментирали?

Берингтън със задоволство чу, че отговорът му прозвуча със сочен и спокоен глас.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че политическите решения трябва да се базират на здрава научна основа, Лари. Оставена сама на себе си, природата насърчава добрите гени и убива лошите. Нашата социална политика работи против естествения подбор. Ето защо ние спомагаме за израстването на поколение от второкласни американци.

Джим доволно отпи от уискито:

— Добре казано — поколение от второкласни американци. Става за цитат.

Лари Кинг продължи:

— Ако се работи по вашия почин, какво ще стане с децата на бедните? Ще гладуват, така ли?

Лицето на Берингтън Джоунс от екрана придоби тържествено изражение:

— Баща ми загина през 1942 година, когато самолетоносачът „Уосп“ бе потопен от японска подводница при Гуадалканал. Тогава бях на шест години. Майка ми ме възпита, борейки се с лишенията, и ме изпрати да уча. Аз съм дете от беднотията.

Бе доста близо до истината. Баща му, способен инженер, бе оставил на майка му малък доход — не беше кой знае какво, но бе достатъчен, за да не я принуждава да работи или отново да се омъжи. Бе пратила Берингтън да учи в скъпи частни училища, а после и в Харвард, но борба наистина имаше.

Престън се обади:

— Изглеждаш добре. Бери. Само дето прическата ти е малко селска.

Барк, най-младият от тримата със своите петдесет и пет години, имаше къса черна коса, която лежеше на черепа му като шапка.

Берингтън недоволно изръмжа. Чувстваше същото, но се дразнеше да го чуе от друг. Той си наля още малко уиски. И тримата пиеха чист малцов „Спрингбанк“.

От екрана Лари Кинг продължи:

— От чисто философска гледна точка по какво вашите възгледи се различават от тези на… нацистите, да речем?

Берингтън натисна копчето на дистанционното и изключи телевизора.

— От десет години се занимавам с това нещо — каза той. — Три книги и милион приказки по медиите… И какво промених с това? Нищо.

— Промяна има — каза Престън. — Посочи, че генетиката и расата са някакъв изход. Ти просто си нетърпелив.

— Нетърпелив ли? — раздразнено възкликна Берингтън. — Разбира се, че съм нетърпелив. След две седмици ставам на шейсет години. Всички остаряваме, не ни остава много време.

— Прав е, Престън — намеси се и Джим. — Не си ли спомняш, когато бяхме млади? Просто виждахме как Америка отива на кино. Дадоха човешки права на негрите, мексиканците заляха страната ни, най-добрите училища се напълниха с децата на еврейски комунисти, собствените ни чада пропушиха трева. И, боже господи, не бяхме ли прави? Вижте какво стана оттогава! И в най-лошите си кошмари не сме могли и да допуснем, че наркотиците ще се превърнат в най-големия бизнес и че една трета от децата ни ще се раждат от майки на „Медикейд“ 2 2 Програма в САЩ за социална медицинска помощ. — Б.пр. . А ние сме единствените, които имат куража да гледат проблемите право в очите — ние и неколцина наши съмишленици. Останалите се правят на слепи и се надяват на най-доброто.

Не са се променили, помисли си Берингтън. Престън винаги си е бил предпазлив и страхлив, а Джим — бомбастично сигурен в себе си. Познаваше ги от толкова отдавна, че приемаше недостатъците им с приятелско снизхождение — е, поне през повечето време. Вече бе свикнал с ролята си на арбитър, който да ги подтиква към златната среда.

— Докъде сме стигнали с германците, Престън? — попита той. — Постави ни в течение.

— Съвсем близо сме до успешно приключване — отвърна Престън. — Искат да обявят покупката на пресконференция след една седмица, смятано от утре.

— Една седмица, смятано от утре! — възкликна Берингтън възбудено. — Страхотно!

Престън поклати глава.

— Трябва да ти кажа, че все още изпитвам някои съмнения.

Берингтън изпъшка отчаяно, но Престън побърза да продължи: