Кен Фоллетт - Третият близнак

— Знаеш, че трябва да преминем през процедура „запознаване“. Това означава да отворим бумагите си пред счетоводителите на „Ландсман“ и да ги предупредим за всичко, което може да навреди на бъдещи печалби, като например длъжници, на които предстои банкрут, висящи съдебни процеси и други подобни.

— Доколкото съм запознат, нямаме такива проблеми, нали? — попита Джим.

Престън му отправи злокобен поглед.

— Всички знаем, че компанията ни си има своите тайни.

За момент в стаята се възцари тишина.

— По дяволите! — обади се Джим. — Това беше толкова отдавна.

— Какво като е било отдавна? Резултатът от действията ни се разхожда някъде в момента.

— Но няма никакъв начин „Ландсман“ да разбере за това, особено пък за една седмица.

Престън сви рамене, сякаш казвайки Кой знае?

— Трябва да поемем този риск — каза Берингтън твърдо. — Инжекцията от капитал от „Ландсман“ ще ни позволи да ускорим научноизследователската си програма. За две години ще успеем да предложим на всеки бял американец, който дойде в клиниките ни, генетично създадено и съвършено бебе.

— Е, и каква ще бъде разликата? — възрази Престън. — Бедните ще продължат да се размножават по-бързо от богатите.

— Забравяш политическата платформа на Джим — каза Берингтън.

Джим веднага започна:

— Твърд данък общ доход от десет процента и задължителни контрацептивни инжекции за жените на социална помощ.

— Само си помисли, Престън — отново подхвана Берингтън. — Съвършени бебета за средната класа и стерилизация за бедните. Можем отново да започнем да създаваме расов баланс в Америка. Нали точно това бе целта ни още като започнахме преди толкова години.

— Бяхме големи идеалисти тогава — въздъхна Престън.

— Бяхме прави! — натърти Берингтън.

— Да, бяхме прави. Но докато остарявам, все повече и повече си мисля, че светът все някак ще се оправи, дори и да не постигна всичко, което планирахме на двайсет и пет години.

Този разговор можеше да срути всички положени усилия.

— Но ние можем да постигнем всичко, което сме планирали — каза Берингтън уверено. — Всичко, за което работихме през последните тридесет години, е вече в обсега ни. Рисковете, поети от нас на младини, годините научноизследователска дейност, похарчените от нас пари — всичко това най-сетне започна да дава плодове. Не проявявай слабите си нерви точно сега, Престън!

— Нервите ми не са слаби. Аз просто се мъча да ви посоча действителните ни практически проблеми — докачливо каза Престън. — Джим може да предложи политическата си платформа, но това не означава, че всичко ще стане така, както той предлага.

— Точно в този момент се намесва „Ландсман“ — рече Джим. — Парите, които ще вземем за дяловете си от компанията, ще ни дадат възможност да се прицелим за най-голямата награда.

— Какво искаш да кажеш? — изненадано го изгледа Престън, но Берингтън знаеше какво ще последва и се усмихна.

— Белият дом — каза Джим. — Ще се кандидатирам за президент.

Няколко минути преди полунощ Стив Логън паркира очукания си датсун на Лексингтън Стрийт в Холинс Маркет — квартал на Балтимор, западно от центъра. Щеше да прекара нощта при братовчед си Рики Мензис, който учеше медицина в мерилендския университет в Балтимор. Домът на Рики бе стая, намираща се в голяма стара къща, давана под наем на студенти.

Рики бе най-големият дивак, когото Стив познаваше. Обичаше да пие, да танцува и да купонясва, приятелите му бяха същите. Стив отдавна искаше да прекара тази нощ при него, но проблемът с подобни купонджии бе, че те обикновено са и много несериозни. Миналия път Рики си уреди среща с някаква страхотна мацка и се обади в последната минута, за да го предупреди да не идва.

Стив взе чантата си с чисти дрехи за следващия ден. Нощта бе топла. Той заключи колата и закрачи към ъгъла. Групичка чернокожи младежи — четири-пет момичета и момчета, висяха пред една видеотека и пушеха. Стив не се притесняваше — въпреки че беше бял, с очуканата си кола и избелелите дънки той сякаш принадлежеше към този квартал. Освен това бе с няколко инча по-висок и от най-голямото момче от компанията. Минавайки покрай тях, чу съвсем отчетливо:

— Не щеш ли да си купиш твърдо гориво, пич?

Без да спира, Стив поклати глава и отмина.

Срещу него вървеше много висока чернокожа жена. Беше страхотно облечена — минижуп и високи токчета, събрана на кок коса, силно начервени устни и сини сенки. Не се стърпя и впери поглед в нея.