Клайв Касслер - Златото на Спарта

Севастопол, Украйна

Хедеон Бондарук стоеше до един от прозорците, които стигаха от пода до тавана, и гледаше към Черно море. Кабинетът беше тъмен, осветен само от мъждивите лампи на тавана, които хвърляха матови петна в ъглите. Над Кримския полуостров бе нощ, но на запад, в посока към румънския и българския бряг, се виждаха буреносни облаци, които се движеха на север, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. През няколко секунди те пулсираха и изстрелваха светкавици, прорязващи хоризонта като жили. До час бурята щеше да връхлети и Бог да е на помощ на онези, които са достатъчно глупави да се оставят да ги хване сред вълните на Черно море.

Или да не им е на помощ, помисли си Бондарук. Все едно. Бурите и болестите, пък и даже войните, са начин природата да подбира стадото. Не изпитваше никаква търпимост към хора, които нямат достатъчно разум или сила да се защитят от ударите на живота. Този урок той научи още като малък и никога нямаше да го забрави.

Бондарук беше роден през 1960 г. в едно селце на юг от Ашхабад в Туркменистан високо в планината Копет Даг. Майка му и баща му, както и техните родители преди това, бяха все фермери и овчари, които живееха в сивата географска област между Иран и тогавашния Съветски съюз, и като ВСИЧКИ родом от тия места, бяха жилави, самоуверени, свирепо независими, непризнаващи нито една страна за своя родина. Студената война обаче имаше други планове за Бондарук и семейството му.

След Иранската революция от 1979 г. и свалянето на шаха, Съветският съюз започна да изпраща все повече войски в пограничните зони на север от Иран и Бондарук, тогава деветнайсетгодишен, видя как независимостта на селото му изчезва сред базите на Червената армия и противосамолетните ракетни установки, които постепенно завзеха мирните планини.

Съветските войници се отнасяха към хората от Копет Даг като към изостанали диваци. Прегазваха селата, крадяха храна и жени, отстрелваха добитък за развлечение, екзекутираха „ирански революционни елементи“ по съкратената процедура. Какво от това, че Бондарук и съселяните му не знаеха нищо за външния свят и световната политика? Мюсюлманската религия и близостта до Иран ги правеха подозрителни.

След около година в селото се появиха два танка с две роти войници на Червената армия. Командирът каза на Бондарук и останалите, че предната вечер техен отряд е попаднал в засада. Осем мъже били намерени с прерязани гърла, а дрехите, оръжието и личните им вещи били откраднати. Старейшините на селото имаха пет минути да предадат виновните, иначе пялото село щяло да бъде държано отговорно.

Бондарук беше чувал истории за туркменски партизани, подпомагани от ирански командоси, но доколкото знаеше, никой от неговото село не беше замесен. Понеже нямаше как да посочи виновни, старейшината на селото помоли съветския командир за милост, но в отговор беше разстрелян. През следващия час танковете засипаха селото със снаряди, докато не го превърнаха в пламтящи руини. В суматохата Бондарук се оказа откъснат от семейството си и заедно с шепа момчета и мъже се оттегли високо в планината, достатъчно далеч от войниците, но и достатъчно близо, за да гледат през нощта как домът им се изравнява със земята. На следващия ден се върнаха в селото, за да търсят оцелели. Живите бяха по-малко от мъртвите. Сред мъртвите беше и семейството на Бондарук, което се скрило в джамията и било погребано под руините й.

Нещо в него се пречупи, сякаш Бог покри с черна завеса стария му живот. Бондарук събра най-силните и волеви мъже и жени от селото и заедно се качиха в планината, за да заживеят като партизани.

След шест месеца Бондарук не само се утвърди като водач на бойците си, но името му се носеше като легенда сред местните туркмени. Обикновено отрядът му нанасяше ударите си през нощта, устройвайки засади на съветските патрули и конвои, а после изчезваше в планината като призрак. След година обявиха награда за главата му. Беше привлякъл вниманието на властите в Москва. Сега те трябваше да се справят не само с напрежението в Иран и войната в Афганистан, която беше в разгара си, но и с партизанския конфликт в Туркменистан.

Скоро след двайсет и първия си рожден ден Бондарук научи, че той и хората му имат съюзник в лицето на Техеран, стига само да седне да изслуша пратеника, което той и направи в едно малко кафене близо до Ашхабад.

Мъжът, с когото се срещна, беше полковник от елитната иранска паравоенна организация, известна като Пасдаран, „Стражи на ислямската революция“. Той предложи на Бондарук и бойците му оръжие, боеприпаси, обучение и други най-необходими неща за войната им със Съветите. Бондарук беше предпазлив и търсеше уловката — достатъчно бе да има едно условие, което да смени съветския ботуш върху вратовете им с ирански и сделката щеше да отпадне. Полковникът го увери, че условия няма. Важни били общото минало, вярата и каузата. Каква по-здрава връзка от това? Бондарук прие предложението и през следващите пет години заедно с бойците си и под ръководството на иранския полковник, бавно и сигурно изтощи съветските окупатори.