Клайв Касслер - Златото на Спарта

Зад тях Пелетие размота въжето и завърза единия му край в основата на колоната.

— В пъкъла ли слизаме? — пошегува се Наполеон.

— Не днес, генерале — отвърна Лоран, — ще минем над него.

Лоран освети тунела с лампата. На няколко метра пред тях се виждаше леден мост, шейсетина сантиметра широк, който се простираше над пропастта долу и водеше към друг тунел от отсрещната страна.

— Минавахте ли вече по него?

— Доста е здрав. Под леда има скала. Но за всеки случай.

Той върза въжето около кръста на Наполеон, после и около своя. Пелетие подръпна за последно вързания край и кимна на Лоран.

— Внимавайте къде стъпвате, генерале — каза той и тръгна напред.

Наполеон изчака няколко секунди, преди да го последва.

Запъплиха бавно над пропастта. Към средата на пътя Наполеон надзърна надолу, но не видя нищо друго, освен непрогледен мрак и полупрозрачните сини ледени стени, които се спускаха в бездната.

Най-после стигнаха отсрещната страна и влязоха в следващия тунел, който след шест-седем метра в зигзаг стигна до друга ледена зала — по-малка от предишната, но с висок заоблен таван. Вдигнал лампата пред себе си, Лоран се насочи към центъра й и се спря до нещо, което приличаше на два обледенени сталагмита, високи по четири метра и с отсечени върхове.

Наполеон се приближи до единия, после спря и присви очи. Разбра, че не е сталагмит, а солидна ледена колона. Сложи ръка върху нея и се взря отблизо.

Отсреща го гледаше златно лице на жена.

Блатото Покомоук, щата Мериленд

Наши дни

Сам Фарго се изправи и хвърли поглед към жена си, която стоеше в кал до кръста. Яркожълтият й гумен гащеризон подчертаваше лъскавата и кестенява коса. Тя усети, че я гледа, обърна се към него, присви устни и отметна кичур коса от бузата си.

— На какво точно се хилиш, Фарго?

Когато сутринта жена му навлече гащеризона, той допусна грешката да спомене, че прилича на рибар от реклама, с което си изпроси един смразяващ поглед. Побърза да добави „само че секси“, но вече беше късно.

— На теб — отвърна той. — Красива си, Лонгстрийт.

Когато му беше ядосана, Реми го наричаше по фамилия, а той й отговаряше с моминското й име.

Тя вдигна ръце, покрити до лактите в тиня, и рече с едва прикрита усмивка:

— Ти си луд! Цялото ми лице е нахапано от комари, а косата ми е залепнала за черепа като мокра хартия — и се почеса по брадичката, оставяйки кална диря.

— Така си още по-чаровна.

— Лъжец!

Въпреки театралното отвращение, изписано на лицето й, Сам знаеше, че като партньор жена му няма равна. Щом си наумеше да постигне нещо, никоя несгода не можеше да я отклони от целта.

— Е, трябва да призная, че и ти изглеждаш доста елегантно — добави тя.

Сам побутна смачканата си панамена шапка, после се залови отново за работа. Опитваше се да свали калта от парче дърво, което се надяваше да е част от сандък.

През изминалите три дни двамата газеха из блатото в търсене на доказателство, че не са тръгнали за зелен хайвер. Всъщност нито един от двамата не беше против този вариант — в лова на съкровища той е неизбежен — но винаги беше по-добре накрая да не останеш с празни ръце.

В този случай бяха тръгнали по следите на една неясна легенда. Макар да се говореше, че наблизо в Чесапийк и Делауеър има близо четири хиляди потънали кораба, съкровището, което Сам и Реми търсеха, беше някъде на сушата. Месец по-рано Тед Фробишър, колега търсач на съкровища, който неотдавна се оттегли от занаята, за да съсредоточи усилията си върху антикварния си магазин в Принсес Ан, им изпрати интригуваща брошка.

Накитът имаше форма на круша и беше изработен от злато и нефрит. Твърдеше се, че принадлежал на местна жена на име Хенриета Бронсън, една от първите жертви на разбойничката Марта „Пати“ (известна още като Лукреция) Канън.

Според легендата Марта Канън била груба, безскрупулна жена, която през двайсетте години на деветнайсети век не само вършеела с бандата си по границата между Делауеър и Мериленд, грабейки и убивайки бедни и богати наред, но и управлявала хан в тогавашния Джонсънс Корнър, днешен Рилайънс.

Канън примамвала пътниците в хана си, хранела ги и ги развличала, а след като заспели, ги убивала. Взимала всичко ценно и натиквала труповете в избата, където ги трупала като дърва, докато не съберяла достатъчно, че да си струва извозването с каруца до близката гора и погребването им в обща яма. Колкото и ужасяващо да звучи това, тепърва щяла да извърши най-потресаващите си, според мнозина, престъпления.